Що се отнася до самия завод, той бе буквално опустошен. Огромният купол над реакторите беше отсечен от основата си, а тежките многократно усилени стени на сградата — разбити на късове. Две други главни халета от стратегическо значение за целия завод бяха полуразрушени. На видеокасетата, която израелските пилоти бяха заснели, излъчена по-късно пред комисия на израелския парламент, ясно се виждаше как кожухът на реактора избухва и останките му се свличат в охлаждащия басейн.
Първоначалният план на Бегин беше ударът да бъде нанесен в края на април, тъй като „Мосад“ се сдоби с информация, че реакторът ще е в действие от 1 юли. Той отложи операцията, когато във вестниците излезе изказването на бившия министър на отбраната Езер Вайцман, който заявил пред приятели, че Бегин „подготвя авантюристично шоу“.
Втората дата „X“, която всъщност беше 10 май, едва седем седмици преди общите избори в Израел, също не бе възприета, защото водачът на Партията на труда Шимон Перес изпрати на Бегин „лична“ свръхсекретна бележка, в която настояваше да се „въздържи“ от подготвяното нападение, защото „Мосад“ нямал обективен поглед върху нещата. Перес предсказваше, че нападението ще изолира Израел „като дърво в пустиня“.
Само три часа след излитането си изтребителите се прибраха благополучно в Израел. Премиерът Менахем Бегин вече чакаше новините повече от два часа в дома си на улица „Смоленски“, а с него бе и целият му кабинет.
Малко преди 19 часа генерал Рафаел Ейтан, началник на генералния щаб на израелската армия, се обади на Бегин, за да докладва, че мисията е изпълнена (последната част бе наречена операция „Вавилон“) без никакви жертви.
Твърди се, че Бегин изрекъл „Барух хашем“, т.е. „Благословен да е Бог“, на иврит.
Няма сведения каква е била първата реакция на Саддам Хюсеин.
Част I
Кадет 16
1. Вербуването
В края на април 1979 година, след като бях прекарал две денонощни дежурства на борда на подводницата, моят пряк командир ми връчи заповед да се явя във военната база Шалишут в крайнините на неголямото предградие Рамт Ган.
По това време бях капитан и отговарях за изпитанията на различните оръжейни системи в израелските военноморски сили към генералния щаб в Тел Авив.
Роден съм в Едмънтън, Алберта, на 28 ноември 1949 година, но родителите ми са се разделили, докато съм бил още съвсем малък. Баща ми е служил в кралските военновъздушни сили на Канада и е летял безброй пъти над Германия с един бомбардировач „Ланкастър“. След края на Втората световна е участвал като доброволец във войната за независимост на Израел — бил е командир на военновъздушната база Сид Дов в северните покрайнини на Тел Авив.
Майка ми също е служила на своята страна през войната, превозвайки хранителни доставки от Тел Авив до Кайро за англичаните. След това е участвала активно в израелската съпротива — „Хагона“. Като учителка тя се премести заедно с мен в Лондон, Онтарио, по-късно живяхме известно време в Монреал и най-сетне в Холон, град, недалеч от Тел Авив. По това време още не бях навършил и седем години. Баща ми бе емигрирал от Канада в Щатите.
Майка ми искаше отново да се установим в Канада, но когато навърших тринадесет, се върнахме в Холон. В края на краищата тя окончателно се засели в Канада, но аз останах в Холон при родителите на майка ми, Хаим и Естер Марголин, които бяха избягали от Русия заедно със сина си Рафа по време на погромите от 1912 година. Другият им син загинал в метежа. В Израел им се раждат още две деца — момче на име Маза и дъщеря Мира, т.е. майка ми. Те бяха истински пионери на Израел. Дядо ми беше счетоводител, но докато се сдоби с документите си от Русия, които удостоверяваха това, бе принуден да мие подовете в ОЕА (Обединена еврейска агенция). По-късно той стана техен главен финансов ревизор и се радваше на всеобща почит.
Бях възпитан като ционист. Чичо ми Маза служеше в един от елитните отряди на все още несъздадената израелска армия — „Вълците на Самсон“ — и участва във Войната за независимост.
Дядо ми и баба ми бяха крайни идеалисти. Единствената ми представа за Израел в детските ми дни бе, че това е земя, в която текат мляко и мед. Вярвах, че си струва да се жертва всичко заради нея, че политиката й е безгрешна, че никому не би причинила зло и че ще бъде за пример на всички народи. А ако все пак забележех нещо нередно в икономиката или политиката й, го отдавах на долните ешелони на властта — дело на бюрократи, които несъмнено ще поправят сторената по недоглеждане грешка. С една дума, вярвах, че има хора, които бдят за правата ни, велики хора като Бен-Гурион, от когото наистина се възхищавах. За мен Бегин бе несравним герой. Политическата толерантност беше неотменимо правило в средата, в която израснах. Арабите бяха човешки същества също като нас самите. Преди сме живели в мир с тях и един ден отново щеше да има мир. Такава бе представата ми за Израел.