Веднага щом навърших 18, отидох да отслужа трите задължителни години в армията, а девет месеца по-късно вече бях младши лейтенант от военната полиция — най-младият офицер от израелската армия по това време.
Редовната ми служба бе при Суецкия канал, на Голанските възвишения и по течението на река Йордан. Бях там, когато Йордания отблъскваше частите на ООП, а ние разрешихме на йорданските танкове да минат през нашата територия, за да могат да ги обкръжат. Това беше странно. Йордания бе наш враг, но ООП бе по-лошият ни неприятел.
След като отбих военната си служба в края на ноември 1971, се завърнах в Едмънтън за пет години, където смених сума професии — от рекламен агент до управител на магазин за килими в търговски център, така че когато през 1973 избухна войната Йом Кипур2, не участвах в нея. Но разбирах, че за мен войната никога няма да свърши, докато не дам нещо от себе си. Върнах се в Израел през май 1977 година и влязох в състава на военноморските сили.
Щом пристигнах в базата Шалишут, ме въведоха в малък кабинет. Зад бюрото седеше непознат мъж и изучаваше някакви документи.
— От всички възможности компютърът се спря на теб каза непознатият. — Ти отговаряш на всички изисквания. Знаем, че вече служиш на родината, но има начин да го правиш и по-добре. Искаш ли да научиш какъв е той?
— Ами да, бих искал. Но какво трябва да направя?
— Най-напред няколко теста, за да преценим дали си подходящ. Ще се свържем с теб по-късно.
Два дни след това ме повикаха в осем часа вечерта в някаква квартира в Херцлия. Бях доста изненадан, когато на вратата се появи психиатърът от морската ми база. Това бе грешка от тяхна страна. Той ми обясни, че в момента работи за службите за сигурност и че не трябвало да споменавам това в базата. Отговорих му, че нямам нищо против да си мълча.
През следващите четири часа бях подложен на безброй психотестове: от мастилените петна до най-прецизните въпроси за това какво е отношението ми към всичко въображаемо.
Седмица по-късно отново ме повикаха в северната част на Тел Авив близо до Бейт Хааял. Вече бях казал на жена си за това. И двамата имахме чувството, че „Мосад“ е замесен в цялата работа. Нямаше как да не стигнем до този извод, защото бяхме израснали в Израел. Така или иначе, кой друг би могъл да е?
Това беше първата от поредицата срещи с човека, който се представи под името Игал и с когото най-често се срещах в кафенето „Скала“ в Тел Авив. Той непрекъснато ми повтаряше колко важни са всички подробности. Внасяше хъс в работата ни. Попълних стотици въпросници като този: „Ако се наложи да убиете някого заради отечеството си, ще сметнете ли това за зло дело? Важна ли е за вас свободата? Има ли нещо по-важно от свободата?“ И все в тоя дух. Тъй като разбирах, че всичко това е за „Мосад“, лесно можех да се досетя какви отговори биха ги задоволили. А аз наистина исках да ме вземат.
В продължение на четири месеца тези срещи се провеждаха на всеки три дни. И още нещо — във военната база ми бяха направили пълен медицински преглед. Когато си на служба, процедурата е обичайна — влизаш заедно със 150 други момчета. По-скоро прилича на фабрика. Но сега имаше десет стаи и във всяка от тях лекар и медицинска сестра, които бяха там единствено заради мен. Бях сам. Всеки екип се занимаваше по половин час с моя милост, докато преминавах от стая в стая. Прегледаха ме по всички шевове. Имаха дори и зъболекар. Това ме караше да се чувствам някак си особено важен.
И след всичко това все още не знаех в какво се състои същността на работата, за която с такова усърдие ме подготвяха. Дори и така аз горях от нетърпение да започна, независимо от всичко.
Най-сетне Игал ми каза, че подготовката ми ще се провежда през повечето време в Израел, но няма да мога да се прибирам често вкъщи. Ще виждам семейството си веднъж на всеки две или три седмици. В края на обучението ми щели да ме изпратят в чужбина и тогава съм щял да ги виждам всеки втори месец. Най-напред отказах на Игал. Отсъствията бяха твърде дълги, това не беше за мен. Все пак, когато ме помоли да размисля, се съгласих. И така те се обадиха по телефона на съпругата ми Бела. През следващите осем месеца можех да общувам с нея само по този начин.
2
Наречена е на името на най-големия еврейски празник Йом Кипур (Денят на изкуплението), когато на 6.Х.1973 г. Египет и Сирия нападат Израел. — Б.пр.