Една от главните теми в тази книга е убеждението на Виктор, че „Мосад“ е извън всякакъв контрол и че дори министър-председателят не упражнява истинска власт над действията му, а често е манипулиран да одобри или извърши нещо, което вероятно е в интерес на онези, които ръководят „Мосад“, но съвсем не от полза за Израел.
Въпреки че в същността си разузнаването изисква голяма секретност, някои страни от дейността му са добили гласност в други демократични държави. В САЩ например шефът на ЦРУ и заместниците му се посочват от президента. Изборът се огласява от сенатска комисия, а накрая трябва да бъде утвърден с мнозинство в самия Сенат.
На 28 февруари 1989 например комисия под председателството на Дейвид Л. Боурен се събра в стая Н-216 на сградата на Сената във Вашингтон, за да разпита дългогодишния служител на ЦРУ Ричард Дж. Кър по повод на избора му за заместник-шеф на Централното разузнаване. Преди огласяването на избора обаче Кър е трябвало да попълни изчерпателен въпросник от 45 части, покриващ всичко: от биография, образование и заемани длъжности до финансовото му състояние, включително и какви земи притежава, заплатата от последните пет години и размера на ипотеките му. Не на последно място остават въпроси, засягащи членство в организации, както и общата философия за живота и в частност за разузнаването.
При откриването на изслушването сенаторът Боурен призна, че рядко работата на комисията става публично достояние. „Докато в някои други страни се установява пълен законодателен надзор върху разузнаването, цялата същност на този процес в нашата страна е наистина уникална.“
Между другото комисията провежда всеки три месеца прегледи на правителствените секретни програми до края на мандата и се събира извънредно всеки път, когато президентът започва нова секретна операция.
„Макар ние да нямаме право на вето върху предложените секретни операции, продължава той, президентите в миналото следваха нашите съвети, като видоизменяха или изцяло се отказваха от действия, които комисията считаше недомислени или излагащи на излишен риск интересите на сигурността.“
В Израел дори министър-председателят, въпреки че е официалният шеф на разузнаването, често не знае за тайната му дейност, преди резултатите да са излезли наяве. Що се отнася до обществото, то рядко изобщо научава за това. И естествено не съществува какъвто и да било организиран надзор над дейността и персонала на „Мосад“.
Важността на едно подобаващо политическо ръководство над разузнавателните служби е обобщена от сър Уилям Стивънсън в увода към „Човекът, наречен Неустрашимия“, където той изтъква, че разузнаването е абсолютно необходимо за една демокрация, ако тя иска да избегне злощастията и дори пълната си гибел.
„Измежду все по-съвършените оръжия, пръснати по света, разузнаването е нещо съществено, може би най-важното — пише той. — Но поради своята секретност то е най-опасното. Нужно е изграждането на самозащита, която да предотвратява злоупотребата с него, да го контролира и своевременно да го коригира. Но както и във всяко друго начинание, решаващата роля имат характерът и мъдростта на онези, на които то е поверено. В единството на това ръководство е надеждата на всички свободни хора.“
Друг основателен въпрос около историята на Виктор е как един дребен сътрудник на Института, така наричат „Мосад“, твърди, че знае толкова много неща за него. Това е интересно. Отговорът обаче е изненадващо прост.
Първо, като организация „Мосад“ е с ограничен състав.
Найджъл Уест (псевдоним на британския депутат от торите Рупърт Аласън) в своята книга „Игри на разузнаване“ пише, че главната квартира на ЦРУ в Лангли, Вирджиния, която всъщност започва още от Джордж Вашингтон Паркуей, извън границите на Вашингтон има около 25 000 служители, повечето от които не полагат никакви усилия да прикрият същността на работата си.
В целия „Мосад“ има едва 1200 служители, в това число чиновници и почистващ персонал — всички те са инструктирани да казват, ако ги питат, че работят към Министерството на отбраната.
Уест добавя, че „според сведенията, получени чрез разни съветски дисиденти, КГБ разполага с 15 000 офицери към Първо главно управление, изпратени в чужбина, и с около 3000 в главната квартира в Тёплый стан, непосредствено след Московското околовръстно шосе на югозапад от столицата“. Но това е било през петдесетте. Според по-нови данни служителите на КГБ са повече от 250 000, пръснати из различните краища на света. Дори обучените служители на DGI1, пръснати из кубинските дипломатически мисии, наброяват повече от 2000.