Освен десетимата ми съкурсници наоколо се виждаха поне още дузина други, някои закусваха, а други просто разговаряха. Към десет и половина всички се преместихме в съседното помещение. Тук също имаше маса, подобна на първата, и курсистите насядаха около нея, а останалите седнаха зад масите покрай стените. Никой не ни караше да бързаме. Закуската напомняше по-скоро за парти, а накрая ни поднесоха и кафе. И естествено повечето си позволиха да запалят.
Узи Накдимон се обърна към нас:
— Добре дошли на теста. Тук ще бъдем три дни. Не правете нищо, с което мислите, че ще ни впечатлите. Преценявайте всичко от своя гледна точка независимо от обстоятелствата. Ние ще определим кои от вас са подходящи. Вече сте преодолели успешно повечето тестове. Бихме искали за последно да се уверим, че сте точно такъв тип хора, от каквито имаме нужда.
Всеки от вас ще има ръководител/инструктор — продължи той. — Всички сте си измислили име и професия. Не трябва да сваляте маската си, но в същото време задачата ви е да разкриете истинската самоличност на всеки един от останалите.
Това беше първата група тестувани, в която бяха включени и жени, макар че тогава все още не го знаех. Съществуваха известни политически тежнения относно набирането на жени за катси и затова бяха решили да ги включат в тестовете, за да се провери дали са в състояние да ги издържат. Разбира се, всичко беше само за очи и никой нямаше намерение да го допусне в действителност. Просто форма на реверанс към управляващите. Наистина в тайните операции участват и жени, но те никога не стават катси. От една страна, жените са по-уязвими, но най-често действията на „Мосад“ са насочени срещу мъже. Араби. Те лесно могат да бъдат съблазнени от жена, обаче никой арабин не би работил за една жена. И точно поради това жена не може да ги вербува.
И така десетимата се представихме един след друг и всеки разказа измислената си автобиография. Когато някой свършеше с историята си, останалите почвахме да му задаваме въпроси. Понякога някой от инструкторите, седнали зад нас, също питаше говорещия.
Разказът ми допускаше известна свобода на действията. Не исках да споменавам името на която и да е фирма, където уж съм работил, защото някой от другите можеше наистина да е чувал нещо за нея. Казах, че имам две деца, но на бърза ръка ги превърнах в момчета, защото не трябваше да издавам каквато и да е подробност от действителния си живот. Въпреки това исках да съм колкото се може по-близо до истината. Беше лесно. Изобщо не се напрягах. Играта ми харесваше.
Всичко продължи около три часа. По едно време, докато задавах въпросите си, някой от екзаменаторите се намеси:
— Извинете, как се казвахте?
И разни дребни уловки като тая — проверка на вниманието и т.н. Нужно бе непрекъснато да си нащрек.
Когато приключихме, ни казаха да се приберем по стаите си и да се преоблечем за излизане.
— Отивате в града. Разделиха ни в групи по трима, а във всяка от колите се качиха и по двама инструктори. Щом се озовахме в Тел Авив, към нас се присъединиха още двама от пресечката на булевард „Цар Саул“ и „Ибн Гевирол“. Беше четири и половина следобед. Един от инструкторите се обърна към мен и рече:
— Виждаш ли онзи балкон на третия етаж? Имаш три минути за размисъл. После ще влезеш в сградата и след шест минути искам да те видя на балкона заедно със собственика или човека, който живее там, а в ръката си трябва да държиш чаша вода.
Това вече ме стресна. Не носехме със себе си каквато и да е легитимация, а според законите на Израел всеки е длъжен да носи със себе си документи за самоличност. Бяха ни казали да използваме само измисленото си име и нищо друго. В Израел просто няма как да излезеш без паспорта си. В случай, че имахме неприятности с полицията, то и тогава трябваше да пробутаме измислиците си.
Как ли да постъпя? Първата ми задача бе да определя със сигурност за кой апартамент става въпрос. Сякаш минаха сто години, докато се наканих да кажа на инструктора, че съм готов.
— Накратко, какво смяташ да правиш? — попита ме той.
— Накратко, правя снимки — отвърнах аз. Въпреки че от нас се очакваха мигновени решения, инструкторите все пак искаха да имаме някаква обща идея за действие, нежели да пресъздаваме арабския израз „Ала баб Аллах“. Или в превод: „Каквото ще да става, всичко е в ръцете на Аллах.“
Бързо се изкачих по стълбите, като за всеки случай броях вратите, за да не ги объркам. Почуках и скоро на прага се появи възрастна жена на около 65 години.
— Здравейте — казах аз на иврит. — Казвам се Симон. Работя за Министерството на транспорта. Сигурно сте забелязали, че на кръстовището пред вас стават доста често злополуки. — Поех си дълбоко дъх, за да имам възможност да проследя реакцията й.