— Да, да, зная — рече тя. (Като се вземе предвид начинът, по който израелците шофират, няма начин на повечето кръстовища да мине без злополуки, така че идеята ми не ме излагаше на голям риск.)
— Бихме искали да наемем балкона ви, ако е възможно.
— Да наемете балкона?
— Точно така. Искаме да заснемем уличното движение на кръстовището. Никакви хора няма да ви се пречкат. Само ще монтираме една камера на балкона. Ще може ли да хвърля един поглед от терасата, за да се уверя, че мястото е подходящо? Достатъчни ли са 500 лири на месец, ако решим да го наемем?
— Да, разбира се — отвърна тя и ме поведе към балкона.
— Прощавайте, между другото, ще може ли да ми дадете чаша вода? Днес беще голяма жега.
Минута по-късно и двамата стояхме един до друг на балкона.
Почувствах се на седмото небе от щастие. Открих, че ни наблюдават. Щом жената погледна настрани, вдигнах чашата за поздрав. После поисках от стопанката името и телефонния й номер и й казах, че след като проверим на още няколко адреса, ще се обадим, за да я осведомим дали сме избрали нейната тераса.
Когато излязох на улицата, разбрах, че следващият също е изпълнил успешно задачата си. Трябвало да отиде при най-близкия автомат за осребряване на чекове и да „изпроси“ от първия срещнат сумата от десет долара. Обяснил на човека, че му се налага да вземе такси, защото жена му щяла да ражда, а за нещастие останал без пукната пара. После му поискал адреса с обещанието, че ще му върне парите в най-скоро време. Човекът му услужил.
Третият от нас обаче нямаше същия късмет. Казаха му да се появи на терасата на една от съседните сгради и той реши най-напред да се качи на покрива под предлог, че ще проверява антените. За негово нещастие още щом позвънил на вратата с измислената си история, се оказало, че наемателят работи към местната телевизионна компания.
— Какви ги разправяш? — попитал техникът. — Антените са си наред.
Докато се опитвал да замаже положението, оня го заплашил, че ще се обади в полицията, и самозваният „антенаджия“ си плюл на петите.
След като приключихме с това, ни откараха на улица „Хаяркон“ на самото Средиземноморско крайбрежие, където се намират повечето от луксозните хотели. Заведоха ме във фоайето на „Шератон“ и ми наредиха да седна.
— Виждаш ли онзи хотел от другата страна на пътя, „Базел“ — посочи ми го един от инструкторите. — Ще идеш там и ще разбереш как се казва третият поред в списъка на гостите на хотела.
В Израел книгата за регистрация обикновено се държи заключена и както повечето подобни неща информацията в нея не е достъпна за всеки. Беше взело да се здрачава, когато се озовах пред зданието, но все още нямах идея как да получа интересуващото ме име. Знаех, че не съм сам. Знаех, че всичко е на игра. Но все пак се вълнувах и тревожех. Исках да се справя, въпреки че ако човек се замисли, възложената ми задача бе доста глупава.
Реших да говоря на английски, защото тогава се отнасят с тебе по-учтиво. Смятат те за турист. Запътих се към рецепцията с намерението да попитам дали няма някакво съобщение, оставено за мен. Сетих се за изтърканата шега да позвъниш на произволен телефон с въпроса дали Дейв си е вкъщи. Обаждаш се още няколко пъти все със същия въпрос докато човекът отсреща започне да ругае, че непрекъснато грешиш номера. Накрая се обаждаш и казваш:
— Здрасти, аз съм, Дейв. Някой да ме е търсил?
Човекът на рецепцията ме погледна и попита:
— Вие гост на хотела ли сте?
— Не, не съм — отвърнах аз. — Но имам уговорена среща тук.
Служителят ми отговори, че не са оставени никакви съобщения, и затова реших да „почакам“ във фоайето. Половин час по-късно, през което време нетърпеливо поглеждах към часовника си, отново се запътих към гишето:
— Може би вече е пристигнал, а аз не съм го забелязал — осмелих се да предположа.
— Как се казва? — попита ме той.
В отговор изломотих нещо, което звучеше като „Камалунк“. Онзи се зарови в регистратурата и попита:
— Как се пише?
— Не съм сигурен. Или е с „С“ или с „К“ — поясних и в същото време се надвесих над книгата, за да „търся“ заедно с него, а всъщност да прочета третото поред име в списъка.
И тогава, сякаш изведнъж осъзнавайки грешката си, заекнах:
— Ама това е хотел „Базел“. А аз мислех, че съм в „Сити“. Ужасно съжалявам. Стана глупаво недоразумение.
Още веднъж се почувствах щастлив. После ми мина през ум как ли ще разберат инструкторите ми, че името, което им казвам, е същото. Но в Израел за тях няма тайни, те могат да получат всяка информация, която пожелаят.