Ето ме най-сетне паднал насред улицата и без панталон, а край мене се тълпят хората, слезли от автобуса. Обаче трябваше на всяка цена да се добера до скиците си и когато ги прибрах, се почувствах все едно току-що съм додрапал до връх Еверест. Какво приказно усещане за отлично изпълнена задача!
Тридесет минути след като се бях облякъл и подновил наблюденията си, забелязах примигването на фарове. Качих се в колата и скоро бях отново в „Кънтри-клуба“, където предадох доклада си. С „полицаите“ се срещнах още веднъж, но това стана много по-късно.
В крайна сметка се оказа, че те изобщо не са полицаи. Изглежда, всеки от съкурсниците ми бе имал среща с „ченгетата“ тази вечер. Това беше също част от теста.
Един от другите бил арестуван от полицаите, докато стоял под някакво дърво. Когато го попитали какво прави там, той отвърнал, че наблюдава кукумявките. Тогава ченгето рекло, че не вижда кьорава кукумявка, а онзи му отвърнал: — Ами вие, момчета, ги подплашихте.
После и него го завели на „разходката“.
Друг пък го пипнали на „Кикер Хамдина“, известния площад. Често казват, че той символизира държавата Израел. През лятото там стои циркът, а през зимата не може да се прекоси от кал. Точно като Израел. През половината година е само кал, а през другата половина — непрекъснат цирк. Момчето обаче било кръгъл глупак. Казал им че участва в специална операция. Заявил, че работи за „Мосад“ и всичко това е тест. Очевидно се издънил.
Всъщност от десетимата, които започнаха последните изпитания заедно с мен, по-късно видях само една жена. Тя влезе в охраната на плувния басейн на „Мосад“, където служителите от управлението отиват заедно със семействата си през почивните дни.
На третата сутрин след закуската отново ни закараха в Тел Авив. Първата ми задача бе да вляза в един ресторант, където да завържа разговор с човек, когото са ми посочили преди това, и така да наредя нещата, че той да се съгласи да се срещне с мен още същата вечер. Докато обмислях плана си, преди да вляза, забелязах, че келнерът се върти доста често около същия господин, и заключих, че той може би е самият управител. Щом се настаних на съседната маса, открих, че чете някакво киносписание.
Прецених, че щом номерът с видеокамерата ми беше помогнал да се покажа от оня балкон, нищо не пречи да го използвам отново. Попитах келнера дали бих могъл да разговарям с управителя, защото правя филм и това място би могло да се окаже подходящо за част от снимките. Още преди да съм изказал желанието си, и той вече се беше настанил до мен. Казах му, че смятам да обиколя още няколко места и затова се налага да тръгвам, но бихме могли да си уговорим среща примерно довечера. Стиснахме си ръцете и се разделихме.
След това и десетимата ни закараха в парка близо до булевард „Ротшилд“ и ни казаха, че скоро покрай нас ще мине висок мъж с риза на черни и червени квадрати. Задачата ни бе да го проследим незабелязано. Десет човека могат да свършат нещо незабелязано трудно, още повече, ако двадесет други ги следят също така незабелязано. Всичко продължи около два часа. Някои следяха от терасите на близките блокове, други се криеха зад дърветата — навсякъде имаше „агенти“. Но тези, които наблюдаваха нас самите, се интересуваха от инстинкта ни — от подхода ни към задачата.
След като това свърши, представихме докладите си и отново ни разделиха. Откараха ме обратно на улица „Гевирол“, но този път колата спря пред банка „Хапоалим“. Казаха ми да вляза вътре и да получа колкото може повече информация за директора, най-вече името и домашния му адрес.
Трябва да се има предвид, че Израел е страна, в която всеки винаги се отнася с подозрение към всички и всичко.
Облякох новия си костюм и отидох при чиновника на първото гише, за да го питам как се казва управителят на банката. Той ми отговори и ми обясни как да намеря кабиненета му на втория етаж. Щом се качих горе, казах на секретарката му, че трябва да говоря лично с него, защото се връщам в Израел, след като съм живял дълги години в Щатите, и възнамерявам да прехвърля значителна сума на нова банкова сметка.
Щом влязох в кабинета му, забелязах, че на бюрото е поставена значка на „Б’ней Брит“. Поприказвахме си на тази тема и преди да се усетя, вече бях поканен да му гостувам. Скоро щял да замине за Ню Йорк като помощник-управител в тамошния клон. Разменихме си адресите и обещах да му дойда на гости. Обясних му, че все още не съм се установил за постоянно в Израел и затова нямам телефон, но бих могъл да му се обадя, ако ми даде номера на своя. Той дори ме почерпи с едно кафе.