— Някой ден от това ще зависи животът ви — изтъкна той.
За някакви си 90 минути Цви беше превърнат в нищожество. Всеки гущер, който би прибягал през класната стая, щеше да бъде счетен за по-умен от него. Стигнахме дотам, че даже поискахме да повторят записа, за да изтъкнем някой особено глупав момент. И при това прекрасно се забавлявахме.
Ето какво става, когато се изоставят правилата на цивилизованото поведение в група от потенциални конкуренти. Грубостта изпъква твърде ярко. Когато си спомням сега за това, просто се ужасявам. Всичко се превърна в чиста проба ругателство, състезание кой ще успее да се изкаже по-язвително и да клъвне по-уязвимо място. Всеки път, когато ругателствата спираха или разговорите станеха по-спокойни, Рен и Каули отново подклаждаха враждата с нови въпроси.
Имахме такива упражнения два или три пъти седмично. Бяха брутални, но във всеки случай ни помогнаха да се усъвършенстваме.
Бяха минали 11 седмици от началото на обучението ни. В част от упражненията дори обсъждахме разните сортове вина: как да се прецени дали едно вино е хубаво, какво е уместно да се каже за него и какъв е произходът му. Имахме и упражнения по хранене в трапезарията на министър-председателя в Академията. Менюто беше винаги от най-добрите ресторанти по света, за да се изучим какви ястия са подходящи в различните случаи и какъв е съответният етикет на хранене.
В залата за тенис имаше също и телевизор, който работеше двадесет и четири часа в денонощието с видеозаписи от канадски, британски, американски и европейски канали, включително и със сериали от рода на „Обичам Люси“ и други телевизионни сапунени опери. Естествено целта бе да имаме понятие и от шоубизнес. Например достатъчно бе да чуем даден сигнал, за да определим за кое предаване става въпрос и да можем спокойно да го обсъждаме. Също като с новите канадски монети от един долар. В Канада ги наричат „хаховци“, но ако някой те попита за тях, а ти не схванеш какво се има предвид, веднага ще те уловят, че не си канадец, независимо колко добре си прикрит.
В часовете по АПАМ трябваше да овладеем тактиката на проследяването — първо по групи, а после и индивидуално. Как да се смесиш с тълпата, да използваш евентуални предимства или да се скриеш, ако е необходимо, каква е разликата в следенето на „бърз“ терен (оживени улици, където се налага да следваш обекта от малко разстояние) или на „бавен“ терен, а също и идеята за „пространство и време“, което всъщност значи да умееш да прецениш вярно разстоянието, което някой ще премине за определено време. Например да допуснем, че „обектът“ завие зад ъгъла в някоя пресечка, а когато и ти излезеш на пресечката, него вече го няма. В такъв случай трябва да се изчисли точно колко време е минало от момента, когато си го загубил от поглед, и дали е имал възможност да свие зад следващия ъгъл. Ако не, значи просто е влязъл в някоя сграда и е нужно да се изчака.
След като усвоихме следенето, трябваше да изучим системата, по която да съобщаваме, че самите ние сме следени — наричаше се „обратна връзка“.
Заведоха ни в нова стая в главната сграда. Беше на втория етаж, просторно помещение с 20 кресла, подобни на тези от самолетите, имаха сгъваеми масички и пепелници, монтирани в облегалките. Отпред се намираше нисък подиум с маса и стол, а зад него широка плексигласова плоскост, зад която се прожектираха части от плана на Тел Авив. Всеки от нас трябваше да обясни „маршрута“ си в края на упражненията. Маршрутът е в основата на всичко. Не бихме могли да действаме без него.
На кадетите се раздаваха разни адреси, след което те отиваха лично на мястото в определено време, минаваха по дадения маршрут и когато се върнеха, трябваше да докладват дали са били следени или не. Ако са били, следваше пълно описание на хората, които са ги следили, кога и колко точно са били на брой. Кадетите, при които всичко е било чисто, докладваха къде и кога са се проверили, как и по какви признаци съдят, че не са били следени, и пр. Всичко това трябваше да се изпише със специални маркери върху плексигласа над плановете.
Кадетите обикновено се явяваха на рапорт на следващата сутрин и едва когато и петнайсетимата минехме по реда си, ни се казваше кой е бил следен и кой не.
Да знаеш, че не си следен, е не по-малко важно от това да усетиш, че си. Ако смяташ, че някой се влачи подире ти, няма да можеш да свършиш работата, за която си пратен. В Европа например, ако някой катса докладва, че го наблюдават, целият сектор прекъсва изпълнението на операцията за един месец напред, докато въпросът бъде проучен из основи. Рисковано е да твърдиш, че си следен, защото веднага ще изникне проблемът кой би могъл да те следи и защо.