Казаха ни също, че къщите, в които живеем, са всъщност тайни квартири. Трябва да сме сигурни, че не водим „опашка“, когато излизаме по работа рано сутрин или се прибираме посред нощ. Един вид Академията беше в ролята на сектора в чужбина, а домовете ни — тайни квартири.
Маршрутът обикновено се разделяше на две основни части. Често го планирахме на картата. Каквото и място да изберяхме, следваше да се държим напълно естествено. Търсеха се предимства — място, където присъствието ти да е в реда на нещата, но така, че лесно да се наблюдава изходната точка в операцията, при това самият ти да останеш незабелязан. Да допуснем, че на третия етаж в някоя сграда има зъболекарски кабинет. Оттам обаче се вижда ясно и улицата, по която си дошъл. Ако се качиш догоре по заобиколен път, лесно би могъл да забележиш някой, който върви след тебе. Щом веднъж си го видял, просто трябва да изчакаш, докато се махне.
Ако има подозрения, че те следи цял екип, тогава нещата стават по-сложни. Излизаш примерно от хотел и вървиш бързо в една посока около пет минути, така че веригата им да се изпъне. После се шмугваш в някоя сграда, откъдето да се вижда как се прегрупират „противниците“. После трябва да изключиш всяка възможност за случайни съвпадения. Качваш се на някой автобус и повтаряш същите действия само че в друга част на града, и то така, че да имат възможност да те проследят, ако наистина са такива намеренията им.
Това, което не бива да допускаш, ако си следен, е да изгубиш от поглед преследвачите си. След подобно неблагоразумие от твоя страна вече нищо не може да се удостовери със сигурност. Така че, ако познатите ти физиономии се появят отново и разбереш със сигурност, че те наблюдават, следва да се прекратят всички планирани действия. Дори ако намерението ти е било да идеш на кино. Нещата са такива, че и при най-малък пропуск с тебе е свършено.
Всеки от нас носеше по една шапчица в джоба си, така че, когато разберяхме, че ни следят, я слагахме и се обаждахме по телефона от най-близката кабина, за да съобщим кои сме и какво сме забелязали. После се прибирахме по домовете си. Често след края на тренировките се събирахме някъде, за да обсъдим ситуацията.
От началото на упражненията до края им допуснах само една грешка. Казах, че ме следят, без да е така. Това стана защото един от другите кадети бе избрал същия маршрут като мен, но с пет минути разлика. Видях екипа, който го следеше, и реших, че са тръгнали след мен. Той пък от своя страна изобщо не ги забеляза.
По това време класът вече се бе разделил на няколко групи, в това число и моята. Човек се чувстваше уязвим. Често си изложен на нападки, а в класната стая никой не е застрахован срещу това. Но след часовете започнахме да се събираме по трима или четирима, да си даваме съвети и дори да се опитваме да „вербуваме“ преподавателите в полза на нашата групичка. Използвахме наученото срещу самите си учители.
Бяхме достигнали етапа, когато инструкторите започнаха да обясняват практическото приложение на усвоения от нас материал.
— Сега, след като сте научили как да се пазите, ще продължим с това как трябва да се вербува — казаха ни един ден.
Мястото, където възнамерявате да работите, трябва да е безопасно. Следва задачата, с която сте изпратени, а когато приключите, изпращате доклада по системата НАКА. А вие знаете как да извличате нужната ви информация. Спомням си, че Муса рече:
— Е, приятели, вече мога да кажа, че сте на път да счупите черупката на яйцето.
Но все още имахме жълто около устата си.
3. Първокурсници
До този момент като кадети бяхме усвоили доста теоретични познания, но беше крайно време да се научим да ги прилагаме на практика. Първото, с което започнахме, бе серията упражнения с условното наименование „бутици“. Целта беше да се научим как да си осигурим трайна връзка със субекта, който трябва да се вербува, при положение че вече сме се запознали лично с него.
Пак се събирахме в аудио-визуалния кабинет, за да наблюдаваме мъките на някой кадет, след което го подлагахме на унищожителна, а често и злонамерена критика. Всяко от упражненията продължаваше 90 минути, а от тях наистина ни побиваха тръпки.
Всичко, което кажехме, се гледаше под микроскоп и обсъждаше. Всеки жест, всяко действие.
— Мислиш ли, че примамката бе достатъчна? Какво целеше, като му каза, че костюмът му е хубав? Защо го попита затова? А за онова?
Ако сбъркаш нещо в бутика, това, макар и дразнещо, не е фатално. Обаче грешката, допусната от разузнавач по време на действителна операция, почти винаги е. А всички ние искахме да станем истински разузнавачи.