Искахме да натрупаме колкото е възможно повече плюсове, които да покрият евентуалните ни бъдещи провали. Ужасно се бояхме от издънка. Работата в „Мосад“ ни привличаше като магнит. Изглеждаше, сякаш извън „Мосад“ за нас няма живот. Какво бихме могли да правим навън? Нима ще намерим работа, която да ни качва адреналина така, както ставаше тук?
Следващата възлова лекция ни беше изнесена от Ами Яар, завеждащ отдел „Африка и Далечният изток“ в „Тевел“ (свързващото звено). Разказът му бе тъй увлекателен, че когато свърши, всички се развикахме:
— Как трябва да се запишем?
Към отдела на Яар работеха хора, разположени из Далечния изток, които не се занимаваха със същинско разузнаване, а по-скоро подготвяха почвата за бъдещи търговски и дипломатически връзки. Например в Джакарта живееше човек с британски паспорт, който работеше за нас. Индонезийското правителство обаче знаеше, че той е служител на „Мосад“. Измежду мерките за безопасността му бяха и така нареченият авариен изход от страната, а също и кредитни карти с доста крупни суми в тях. Главната му задача бе да улеснява търговията с оръжие в района. Имаше постоянно разположени агенти в Япония, в Индия, в Африка, а понякога и в Шри Ланка и Малайзия. Всяка година се провеждаше „конференция“ на Яар и подчинените му служители на Сейшелските острови. Изобщо той доволно се забавляваше, а рисковете, които поемаше, бяха нищожни.
Африканските сътрудници на Яар също работеха с милиони долари от търговията с оръжие. Тези свръзки обикновено действаха на три етапа. Първо влизаха в контакти, за да разберат от какво точно се нуждае дадената страна, какви са й уязвимите точки и кои се смятат за нейни външни врагове — тази информация се събираше на място. Целта бе да се използват тия нужди, да се изгради стабилна основа, след което Израел даваше да се разбере, че е готов да помогне на местното правителство с муниции и военни специалисти в зависимост от конкретното положение. Последната стъпка бе да се каже на силния на деня, след като вече се е хванал на въдицата на „Мосад“, че освен останалото трябва да внесе, да речем, и някаква селскостопанска техника. Оттук нататък единственото възможно развитие на нещата е да се установят официални дипломатически връзки с Израел, за да се „укрепи“ сътрудничеството между двете държави. По принцип целият процес протичаше при закрити врати, без да става достояние на широката публика, но така или иначе сделките с оръжие бяха твърде примамливи и нашите агенти не се притесняваха особено, че предложенията им могат и да се отхвърлят.
Интересно е това, което се случи в Шри Ланка. Ами Яар първи разучи обстановката, а после страната бе обвързана чрез оръжейните доставки, най-вече на патрулни катери за брегова охрана. Същевременно Яар и сие доставиха и оборудване на тамилите, за да могат по-ефикасно да стрелят по правителствените сили. Израелците също така подготвяха специални части и за двете враждуващи страни, без те да подозират това. За капак на всичко помогнаха на Шри Ланка да заблуди Световната банка и останалите инвеститори с милиони долари, които отидоха за изплащане на доставените от Израел оръжия.
Правителството на Шри Лайка се тревожеше от брожението между фермерите — икономическите проблеми на страната не датираха от вчера, — така че искаше да ги разпръсне някак си из другите части на острова. Но за това бе нужна правдоподобна причина. Точно тогава на „помощ“ се притече Ами Яар. Той измисли грандиозния проект „Махауели“ — инженерния замисъл, който трябваше да обърне течението на река Махауели към сухите райони от другата страна на острова. Това щяло да удвои производството на електричество и да освободи нови 750 000 акра обилно напоявана земя. Освен Световната банка в проекта вложиха средства на обща стойност 2,5 милиарда щатски долара Швеция, Канада, Япония, Германия, ЕИО и САЩ.
От самото си начало проектът бе твърде претенциозен, но Световната банка и останалите инвеститори не го осъзнаха и що се отнася до тях, те все още смятат, че строежът напредва. Първоначалният срок беше 30 години, но впоследствие бе драстично съкратен, когато през 1977 година президентът на Шри Ланка Джуниус Джаяуардене откри, че с малко помощ от „Мосад“ проектът би добил първостепенна важност.
„Мосад“ прибягна до помощта на двама израелски учени, първия — икономист от Университета на Йерусалим, а втория — професор по селско стопанство. Техните научни разработки трябваше да убедят Световната банка да отпусне кредита от 250 милиона щатски долара предвид изключителното значение на този проект и това, че е напълно осъществим, макар и с цената на големи разходи. „Солел Бонах“, една от най-големите израелски строителни компании, получи изключителни права при осъществяването на проекта.