„Защо не“ — помисли си Халим, докато се наместваше по-удобно на седалката.
Рибата се хвана на кукичката. И ако късметът не изневереше, се очертаваше добър удар за „Мосад“.
Операция „Сфинкс“ завърши зрелищно на 7 юни 1981 година, когато доставените от САЩ израелски бомбардировачи унищожиха иракския ядрен комплекс Тамуз 17 (или Осирак) при Туейта, непосредствено до Багдад, след дръзка атака над вражеската територия. Но това стана едва след години на международни интриги, тънка дипломатическа игра, диверсии и политически убийства, с които „Мосад“ успя да забави изграждането на обекта, въпреки че не можа да го спре.
Израел бе пряко засегнат от този проект още от момента, когато Франция подписа споразумение да създаде за Ирак (тогава втория й по важност доставчик на нефт) център за ядрени изследвания. Това се случи в разгара на енергийната криза през 1973 година. Кризата рязко увеличи интереса към ядрената енергия като алтернативен източник и страните, които произвеждаха подобни технологии, драстично увеличиха продажбите си в чужбина. По това време Франция искаше да продаде на Ирак 700-мегаватов ядрен реактор с индустриално предназначение.
Ирак непрекъснато подчертаваше, че центърът за ядрени изследвания е построен изцяло за мирни цели, главно за да осигурява електричество за Багдад. Обаче Израел основателно се страхуваше, че там ще се произвеждат ядрени оръжия, които в една бъдеща война ще се насочат срещу него самия.
Французите бяха съгласни да доставят 93-процентов уран за два реактора, който бе получен във военния завод за обогатяване на руда в Пиерлат. Франция трябваше да продаде на Ирак на четири партиди общо 70 кг обогатен уран, достатъчен за създаването на четири ядрени заряда. Тогавашният президент на САЩ Джими Картър се бе противопоставил на този атомен трансфер, впрочем главното му постижение в областта на външната политика, и американските дипломати усилено сновяха между французи и иракчани, за да ги накарат да променят плановете си.
Дори и от френска страна започнаха да се досещат за намеренията на Ирак, когато тази страна отхвърли под най-плосък предлог идеята да се замести обогатеният уран с по-малко опасно гориво, наречено „карамел“: вещество, от което можеше да се добива атомна енергия, но не и атомни бомби.
Ирак бе твърд като диамант в позицията си. Сделката си е сделка. През юли 1980 година на една пресконференция в Багдад силният на деня Саддам Хюсеин се подигра с тревогата на Израел с думите, че преди години ционистките кръгове в Европа смятали арабите за диви и нецивилизовани хора, които можели единствено да препускат на камили из пустинята. Днес обаче същите тези кръгове открито признавали, че Ирак е на път да произведе собствена атомна бомба.
Фактът, че Ирак наистина бе доста напреднал в тези изследвания, накара АМАН (военното разузнаване на Израел) в края на седемдесетте години да изпрати меморандум с черния печат „съвършено секретно“ до Цви Замир, висок и слаб, но вече оплешивяващ генерал от запаса, който по това време оглавяваше „Мосад“. АМАН се нуждаеше от по-точна вътрешна информация за етапа, достигнат от Ирак в този проект. Затова Давид Биран, шеф на „Цомет“ (отдел на „Мосад“ за набиране на сътрудници), трябваше да се срещне със Замир. Биран беше тромав и кръглолик, известен с добрия си вкус човек, който бе направил кариера в „Мосад“. Той извика поотделно всички началници на отдели и им нареди да открият незабавно някой свързан със завода производител в Сарсел, Франция.
Нищо не излезе от изтощителното двудневно ровене из списъците на личния състав, тъй че Биран се принуди да извика при себе си началника на парижката резидентура Давид Арбел, белокос полиглот, дългогодишен служител на „Мосад“, за да му съобщи необходимите подробности около задачата. Както всички резидентури и тази в Париж беше внедрена дълбоко в структурите на израелското посолство. Арбел, който я ръководеше, имаше по-голяма власт дори от посланика. Служителите на „Мосад“ контролират дипломатическите пратки (така наречените ДИП) и цялата поща от и за посолството минава през тях. На тяхно разположение е и контингент от тайни квартири, известен под името „служебни апартаменти“. Само в Лондон например съществуват сто такива апартамента и още петдесет други са взети под наем.