Робърт Хауърд
Мошеници в дома
Лишен от илюзиите, че е възможно да избегне свръхестествените препятствия при нормалното упражняване на неговото призвание и с цяла Немедия, твърде гореща под краката му, Конан се насочва отново към Коринтия, където в един малък град-държава продължава да се посвещава на неазконно придобиване на чужда частна собственост. Вече е на около деветнадесет години, закоравял и по-опитен, макар и не по-склонен да бъде недоходно предпазлив, отколкото когато се появява за пръв път в южните кралства.
На дворцовия празник Набонидий, Червеният жрец, който бе истинският управник на града, докосна изискано по ръката Мурило — млад аристикрат. Мурило се обърна за да установи, че жрецът загадъчно го гледа и се зачуди какво ли означаваше това. Без да разменят нито дума, Набонидий се поклони и подаде на Мурило малък съд. Младият благородник, който знаеше, че Набонидий не прави нищо просто така, се извини пред останалите при първа възможност и бързо се върна в стаята си. Там той отвори съда и намери в него човешко ухо, което позна по особения белег на него. По тялото му изби обилна пот и той вече не се съмняваше в онова, което погледът на Червения жрец искаше да му каже.
Но Мурило, независимо от парфюмираните си черни къдрици и натруфените си одежди, не бе от онези слаби хора, които покорно скланят глава под ножа без борба. Той не знаеше дали Набонидий само си играе с него или му дава шанса доброволно да се оттегли в изгнанничество, но самият факт, че все още е жив и на свобода, доказваше, че ще му бъдат отпуснати поне няколко часа, макар и за размисъл. Той, обаче, не се нуждаеше от размисъл, за да вземе решението, трябваше му средството. И Съдбата му обезпечи това средство, хващайки се на работа в бордеите и свърталищата в бедните предградия, докато младият благородник потръпваше и се чудеше в онази част на града, където се издигаха палатите, украсени със слонова кост и виолетови мраморни кули.
Имаше едно време един жрец на Ану, чийто издигащ се на границата на предградията храм бе служил като сцена на нещо повече от набожност. Жрецът бе дебел и служеше едновременно като пласьор на крадени стоки и информатор на полицията. Той упражняваше и двата занаята, защото храмът му граничеше с Лабиринта — плетеница от кални, кривуличещи улички и мръсни свърталища, в които се навъртаха най-смелите крадци на кралството. Най-дръзките между тях бяха един гъндъреец — дезертирал от наемниците и един варварин цимериец. Благодарение на Жреца на Ану гъндърееца бе заловен и обесен на площада на пазара. Но цимериецът бе избягал и научил за непочтеността на жреца и неговото предателство, бе влязъл в Храма на Ану през нощта и бе отрязъл главата на жреца. В града се надигна смут, но издирването на убиеца щеше да се бъде безплодно, ако една жена не го бе издала на властите и не бе завела капитана на стражата и неговия отряд до стаята, в която варваринът лежеше пиян.
Събуждайки се към един, малко притъпен откъм възприятия, но жесток като действия начин на живот, той бе изкормил капитана, бе си пробил път през нападателите и щеше да избяга, ако не бе алкохола, който все още замъгляваше сетивата му.
Объркан и полузаслепен, той не бе улучил отворената врата в опита си да избяга и бе ударил каменната стена с главата си с такава сила, че бе паднал в несвяст. Когато дойде на себе си, се намираше в най-строго охранявания затвор на града, прикован за стената с вериги, които дори варварските му мишци не бяха в състояние да разкъсат.
И именно в неговата килия пристигна Мурило, маскиран и загърнат в ширика, черна пелерина. Цимериецът го изгледа с интерес, приемайки го за палача, дошъл да го изпрати от този свят. Мурило оправи недоразумението и на свой ред с интерес го разглеждаше. Даже в полумрака на килията, въпреки окованите му крайници, примитивната сила на мъжа бе очевидна. В могъщото му тяло с мускулести крайници се комбинираше силата на гризли с бързината на пантера. Изпод разбърканата черна грива на косата му сините му очи блестяха с неукротима дивота.
— Би ли искал да живееш? — запита Мурило. Варваринът изсумтя и в очите му му се мярна нов интерес.
— Ако организирам бягството ти, ще ми направиш ли услуга? — зададе нов въпрос аристократът.
Цимериецът не отговори, но настойчивостта в погледа му говореше за себе си.
— Искам да убиеш един човек за мен.
— Кой?
Гласът на Мурило спадна до шепот: — Набонидий, жрецът на краля.
Цимериецът не показа нито изненада, нито притеснение.
Той не изпитваше страха или почтителността пред властта, с която цивилизацията удостоява някои хора. Крал или просяк — за него това беше едно и също. Нито пък попита защо Мурило бе дошъл при него, при положение, ще крайните квартали гъмжаха с убийци, останали извън затворите.