Самият Конан се бореше като див звяр, мълчаливо, ако се изключеше пъшкането от влаганите усилия. Черните, закривени нокти на чудовището се забиваха в него със страхотната сила на тези безформени ръце, а озъбените челюсти се протягаха към гърлото му. И тогава Мурило видя пролука, скочи и стовари стола с всичката си сила, която би пръснала всеки човешки мозък. Столът отскочи от ниското чело на Так, но зашеметеното чудовище за момент отслаби разкъсващата си прегръдка и в този момент Конан, тежко дишайки, се хвърли напред и заби кинжала си до дръжката в сърцето на маймуно-човека.
С конвулсивно тръпка човекът-звяр широко отвори очи на пода и се отпусна по гръб. Горящият му поглед помръкна и помътня, дебелите му крайници се изпънаха и застинаха.
Залитайки, Конан се изправи на крака, отърсвайки потта и кръвта от очите си. Кръв капеше от кинжала му и се стичаше по пръстите му в струйки по бедрата, ръцете и гърдите му. Мурило го хвана за да му даде опора, но варваринът го избута нетърпеливо.
— Когато не мога да се задържа сам на крака, значи е време да се умира — каза той неясно през смачканите си устни.
— Но бих искал чаша вино.
Набонидий гледаше проснатата на пода неподвижна фигура, сякаш не можеше да повярва на очите си. Черно, космато, отблъскващо, чудовището лежеше, гротескно обвито в червените си одежди, все пак по-близо до човека, отколкото до звяра — една неясно и ужасяващо патетична гледка.
Дори цимериецът почувствува това, защото задъхано каза: — Тази нощ убих човек, а не животно. За мен това е един от вождовете, които съм изпратил в мрака и моито жени ще пеят песни за него.
Набонидий се наведе и двигна връзка ключове на златна верига. те се бяха откачили от пояса на маймуно-човека по време на битката. Приканвайки ги с жест да го последват, той ги отведе до една стая, отключи вратата и влезе вътре. Стаята бе осветена като останалите. Червеният жрец взе съд с вино от масата и напълни кристалните чаши. И докато всички отпиваха жадно, той прошепна: — Каква нощ! Сега вече почти се зазорява. Какво ще правите, приятели?
— Ще превържа раните на Конан, ако ми донесеш нещо, с което да го направя — каза Мурило и Набонидий кимна, и се опъти към вратата, която водеше към коридора. Нещо в наведената му глава накара Мурило да го наблюдава внимателно. На прага, Червеният жрец се извърна рязко. Лицето му це бе променило. В очите му святкаше стария огън, а устните му се смееха беззвучно: — Всички сме били мошеници! — гласът му звънтеше с характерната подигравателна нотка. — Но не сме всички глупаци! Ти си глупакът, Мурило!
— Какво искаш да кажеш? — тръгна напред младият благородник.
— Назад! — Гласът на Набонидий го шибна като бич. — Още една стъпка и ще те унищожа!
Кръвта на Мурило изстина, когато той забеляза ръката на Червения жрец да хваща дебело, кадифено въже, което висеше скрито в завесите около вратата.
— Какво е това предателство? — извика Мурило. — Ти се закле…
— Заклех се да не разказвам на краля шегата, която се отнасяше до теб! Не съм се заклел да не поема нещата в ръцете си, ако мога. Мислиш ли, че бих пропуснал подобна възможност? При нормални обстоятелства не бих посмял да те убия сам, без санкция на краля, но сега никой не ще разбере. Ще отидеш във ваната с киселина заедно с Так и глупаците-националисти и никой никога нищо не ще научи. Каква нощ бе това за мен! Макар, че загубих най-ценните си слуги, поне се отървах от най-различни опасни врагове. Стой назад! Аз съм от другата страна на прага и не можеш да ме достигнеш преди да дръпна въжето и да ви пратя в Ада! Без сивия лотус този път, но нещо също толкова ефикасно. Почти всяка стая тук е капан. И така, Мурило, глупак си беше…
Твърде бързо за да може да бъде проследен с поглед, Конан сграбчи една табуретка и я хвърли. Набонидий инстинктивно вдигна ръка с вик, но не на време. Табуретката се заби в главата му, Червеният жрец се олюля и падна по лице в бавно разширяваща се локва тъмно червена кръв.
— Значи все пак кръвта му била червена — изсумтя Конан.
Мурило приглади назад мократа си от пот коса с треперещи ръце, подпирайки се на масата, в пристъп на внезапна слабост от изпитаното облегчение.
— Съмва се — каза той. — Да се махама оттук преди да ни е сполетяла още някоя беда. Ако се изкатерим по външната стена без да ни забележат, никой няма да ни свърже със случилото се тази нощ. Нека полицията си измисли сама обяснението.