— Кога ше избягам? — осведоми се той.
— До един час. В тази част на затвора има само един пазач през нощта. Може да бъде подкупен, вече е подкупен. Виж, ето това са ключовете за веригите ти. Ще те освободя и един час след като си тръгна, пазачът — Атикус, ще отключи вратата на килията ти. Ще го вържеш с ремъци, които ще направиш като си разкъсаш туниката, така че като го манерят по-късно вързан, да си помислят, че си избягал с помощ отвън и той да не бъде заподозрян. Веднага иди в дома на Червения жрец и го убий. След това в Свърталището на плъха един човек ще те посрещне за да ти даде кесия злато и кон. С тях ще можеш да избягаш от града и да напуснеш страната.
— Махни тези проклети вериги от мен — поиска цимериецът.
— И нека пазачът ми донесе храна. В името на Кром, цял ден съм на мухлясъл хляб и вода и вече умирам от глад.
— Ще бъде направено, но помни — не трябва да избягаш от тук преди да съм се прибрал у дома.
Освободен от веригите си, варваринът се изправи и опъна тежките си ръце, които изглеждаха огромни в мрака на малката килия. Мурило отново почувствува, че ако има човек, който да може да изпълни задачата, този цимериец е човека. След като повтори няколко пъти инструкциите си, той напусна затвора, давайки разпореждане на Атикус да отнесе пиво и една чиния с месо на затворника. Той знаеше, че може да има доверие в пазача, не само заради парите, които му бе дал, но и поради информацията, която притежаваше за него.
Когато се върна в стаята си, Мурило отново попадна в плен на страховете си. Набонидий щеше да нанесе удара си чрез краля, в това той бе сигурен. И тъй като кралските гвардейци все още не бяха пред вратата му, той бе сигурен, че жрецът не е казал нищо на краля… засега. Утре, без съмнение, той щеше да говори… ако доживееше до утре.
Мурило вярваше, че цимериеца ще бъде лоялен. Дали той щеше да бъде в съсътояние да изпълни задачата, това оставаше да се види. И преди, други мъже се бяха опитвали да убият Червения жрец и бяха умирали по отвратителни и безименни начини. Но тези хора бяха продукт на градовете на хората; на тях им бяха липсвали вълчите инстинкти на варварина. Мигът, в който Мурило, въртейки златния съд с отрязаното ухо в ръцете си, бе научил чрез тайните си канали, че цимериецът е пленен, той бе видял решението на проблема си.
Намирайки се отново в стаята си, той вдигна чаша за човека, чието име е Конан, и за неговия успех тази нощ. И докато отпиваше, един от доносниците му донесе новината, че Атикус е бил арестуван и хвърлен в затвора. Цимериецът не бил избягъл.
Мурило почувствува, че кръвта му се вледенява. В този ход на съдбата, той можеше да види само зловещата ръка на Набонидий и едно неясно подозрение започна да го обхваща — че Набонидий е нещо повече от човек — един магьоскик, кокто чете мислите на жертвите си и дърпа конците, на които те танцуват като кукли. С отчаянието дойде и отчаяната решителност. Пристягайки меч на пояса си, той напусна дома си през един таен проход и тръгна бързо по опустелите улици. Беше полунощ, когато пристигна при дома на Набонидий, който се издигаше като огромна черна грамада в заградените със стени градини, които го отделяха от околните имения.
Стената бе висока, но не и невъзможна за преодоляване.
Набонидийй не залагаше на обикновените бариери от камък. Онова, от което Мурило следваше да се страхува, се намираше зад стените. Какво точно е то, Мурило не знаеше. Беше му известно, че най-малкото, което има е едно огромно диво куче, което броди нощем из градината и отвреме навреме разкъсва по някой бродяга, така както ловно куче разкъсва заек. Но какво още можеше да има, той не желаеше даже да предполага. Хората, на които бе разрешавано за кратко да посетят дома по работа, бяха разказвали, че Набонидий живее просто, но в богата обстановка и е обслужван от изненадващо малък брой слуги. Всъщност, бяха споменали, че са видели само един — висок, мълчалив мъж, на име Джока. Чували се и стъпките на поне още един, вероятно роб, но него никой не го бил виждал. Най-голямата загадка в тайнствения дом бил самият Набонидий, чиято способност към интриги и влияние върху политиката, го бяха направили най-могъщия човек в кралството. Хората, канцлерът и кралят се движеха като марионетки на конците, дърпани от него.
Мурило се изкачи по стената и се спусна от другата страна в градините, които представляваха огромни пространства — царство на сенките на храсти и полюшващи се листа. Младият благородник се прокрадна бързо през храсталака. За момент се вслуша, очаквайки да чуе лаенето на голямото куче и да види гигантското му тяло да се движи през сенките. Съмняваше се в ефективността на меча си при подобна атака, но не се поколеба. Все едно беше дали щеше да умре от зъбите на звяра или от секирата на палача.