— И после? — попита с неспокоен глас цимериецът.
— Съвзех се малко след това; чудовищете трябва да ме е захвърлило в тези шахти. Конан, подозирам, че Набонидий не е съвсем човек! Той е демон, нещо като вампир! През деня се движи сред хората в образа на човек, но нощем се връща към истинския си лик!
— Това е очевидно! — отговори Конан. — Всички знаят, че има хора, които могат да се превърнат във вълци по желание.
Но защо е убил прислужниците си?
— Кой може да разбере мислите на дявола? — отвърна Мурило. — Това, което ни интересува в момента е да се махнем оттук. Оръжията на хората не могат да навредят на върколака. Ти как влезе тук?
— През канализацията. Съобразих, че градината се охранява. Канализацията се свързва през един тунел с тези шахти.
Мислех, че ще намеря незалостена врата, която да води към къщата.
— Тогава да се махаме по пътя, по който си дошъл! — възкликна Мурило. — По дяволите тази работа! След като се измъкнем от това змийско леговище, ще гледаме да се промъкнем покрай кралската стража и ще рискуваме с опит да избягаме от града. Ти водиш!
— Безполезно е! — изръмжа Конан. — Пътят към канализацията е преграден. След като влязох в тунела, една метална решетка падна от тавана. Ако не се бях движил като светкавица, остриетата й щяха да ме риковат за пода като червей. Когато се опитах да я повдигна, тя дори не помръдна. И слон не може да я разклати. Нито би би могло нещо поедро от заек да се мушне между пръчките.
Мурило изруга и почувствува как ледена ръка го погалва по гръбнака. Той трябваше да се досети, че Набонидий няма да остави нито един вход към дома си неохраняван. Ако Конан не притежаваше своята светкавичност като на стоманена прижина, тази решетка щеше вече да го е смазала. Без съмнение, придвижването му през коридора бе задействувало някакъв механизим, който е освободил падането на решетката. Както и да беше, сега те бяха хванати живи в капана.
— Остава ни само едно нещо — каза Мурило, обилно потейки се. — Трябва да потърсим някакъв друг изход, който без съмнение е защитен с друг капан, но нямаме друг шанс.
Варваринът изръмжа нещо в съгласие и двамата слепешката тръгнаха напосоки надолу коридора. Изведнъж Мурило се сети за нещо.
— Как ме позна в тази тъмница? — осведоми се той.
— Подуших парфюмираната ти коса, когато влезе при мен в килията — отговори Конан. — Преди малко, докато дебнех в мрака и се готвеш да те разпоря, отново долових миризмата.
Мурило поднесе кичур от кестенявата си коса към носа си; но дори толкова отблизо аромата бе едва доловим от цивилизованите му сетива и едва сега той започна да осъзнава колко чувствителни са органите на варварина.
Инстинктивно ръката му се протегна към ножницата, докато те се придвижваха по коридора и той изрига, установявайки, че е празна. В този момент пред тях започна да се различава някакво слабо сияние и след малко те стигнаха до един остър завой на коридора, зад който проникваше сива светлина. Двамата заедно надникнаха зад ръба на стената и Мурило, опрян на спътника си, почувствува огромното му тяло да се стяга. Младият благородник също го бе видял… тялото на някакъв мъж, полугол, лежащо отпуснато в коридора зад завоя, неясно осветявано от сиянието, което се излъчваше от един широк, сребърен диск на далечната стена. Имаше нещо странно познато в легналата по лице фигура, което събуди някакви необясними и чудовищни предположения в главата на Мурило. Приканвайки с жест Конан да го последва, той предпазливо се придвижи напред и се надведе над тялото. Преборвайки се с отвращението си, той хвана тялото и го обърна по гръб. Вик на недоумение се изтръгна от гърдите му, а цимериецът изръмжа гръмогласно.
— Набонидий! Червеният жрец! — възкликна Мурило, в главата на който се вихрушката на объркани мисли и изумление. — Но тогава, кой… какво… ?
Жрецът изпъшка и се раздвижи. С котешка бързина Конан се надвеси над него и кинжал, вдигнат над сърцето му. Мурило го хвана за китката.
— Почакай! Не го убивай още…
— Защо не? — осведоми се Конан. — Захвърлил е другия си образ и спи. Нима ще го събудиш за да ни разкъса?
— Не, почакай! — настоя Мурило, опитвайки се да събере мислите си. — Виж! Той не спи… виждаш ли тази голяма синя подутина на обръснатото му слепоочие? Бил е ударен. Може да лежи тук от часове.
— Мисля, че ти се закле, че си го видял в животински образ горе, в къщата — каза Конан.
— Видях го! Иначе… ето, свестява се! Дръпни кинжала си, Конан, тук има някаква тайна, още по-тъмна, отколкото си бях помислил. Трябва да поговоря с този жрец преди да го убием.