Мурило му разказа накратко и Набонидий кимна, надигайки се двървено. Той закуцука надолу по коридора, който в това място се разширяваше в някакво помещение и се приближи до отдалечения сребърен диск. С тяхното приближаване светлината се засили, макар и да си оставаше все така слабо сияние. В близост до диска те видяха тясна стълба водеща нагоре.
— Това е другият изход — каза Набонидий. — И аз силно се съмнявам, че вратата в другия край е залостена. Но аз имам усещането, че онзи, който мине през онази врата е по-добре сам да си пререже гърлото предварително. Погледнете в диска.
Онова, което изглеждаше като сребърна плоча, в действителност бе голяма огледало, вградено в стената. Сложна система от медни тръби излизаше от стената над него и под прав ъгъл се извиваше към огледалото. Поглеждайки в тръбите Мурило видя голямо количество подредени по особен начин по-малки огледала. Той върна вниманието си към по-голямото огледало на стената и изпусна възклицание. Надзъртайки през рамото му, Конан изръмжа.
Те като че ли гледаха през широк прозорец в добре осветена стая. По стените на стаята имаше поставени големи огледала с кадифени драперии между тях; имаше дивани с копринени покривки, столове от слонова кост и абанос, врати, скрити със завеси, които водеха извън стаята. И пред една от вратите, която не бе скрита зад завеса, седеше едър, черен предмет, който контрастираше гротескно в богатата подредба на стаята.
Мурило почувствува кръвта му отново да се смръзва докато гледаше ужасното създание, което сякаш надзърташе право в очите му. Неволно той се отдръпна от огледалото, а Конан завря главата си агресивно напред, докато челюстта му почти докосна повърхността на огледалото, ръмжейки някакви заплахи или предизвикателства на родния си варварски език.
— В името на Митра, Набонидий, — възкликна разтърсеният Мурило — какво е това?
— Това е Так — отговори жрецът, поглаждайки слепоочието си. — Някои биха го нарекли маймуна, но той е толкова различен от истинската маймуна, колкото и от истинския човек. Народът му живее далече на Изток, в планините, които се простират по източните граници на Замора. Те не са много, но ако не бъдат изтребени, мисля, че ще се превърнат в човешки същества след, може би, сто хиляди години. В момента са в междинен етап; не са нито маймуни, каквито са били далечните им праотци, нито са хора, каквито ще бъдат потомците им в далечно бъдеще. Живеят по високите зъбери на почти непристъпните планини, не познават огъня и не могат да използуват оръжия. И все пак имат нещо като език, който се състои главно от изсумтявания и цъкане с език.
Взех Так, когато беше малък и той научи онова, на което го учех по-бързо и по-старателно отколкото което и да е било животно би успяло. Той ми беше едновременно телохранител и слуга. Но забравих, че след като е човек само отчасти, той никога не може да бъде превърнат в моя сянка като едно истинско животно. Очевидно в полу-мозъка му са останали отпечатъци на омраза, негодувание и някаква негова животинска амбиция.
Както и да е, той нанесе удара си, когато най-малко го очаквах. Миналата нощ той просто побесня. В действията му личеше някаква животинска лудост, но въпреки това знам,че това е резултат на дълго и внимателно планиране.
Чух шум на борба в градината и смятах да видя каква е причината, защото, разбираш ли, смятах, че това си ти, влачен от кучето ми пазач, но видях Так да излиза от храстите и от него да се стича кръв. Преди да схвана намеренията му, той скочи върху ми с ужасен писък и с удари ми изпрати в несвяст.
Повече не помня, но мога само да предположа, че, следвайки някаква приумица на полу-човешкия си мозък, той е свалил тогата ми и ме е захвърлил все още жив в шахтите… но поради каква причина, само боговете могат да се досетят. Трябва да е убил кучето, когато се връщаше от градината, очевдино е убил Джока, след като сте го видели да лежи мъртъв в дома. Джока би ми се притекъл на помощ, даже и срещу Так, когото той винаги е мразел.
Мурило гледаше съществото в огледалото, което седеше с такова чудовищно търпение пред затворената врата. Той потръпваше пред гледката на големите черни ръце, плътно покрити с косми, сякаш това бе козина. Тялото бе дебело, широко, приведено. Неестествено широките рамене бяха разпрали огнено червената мантия и по тези рамене Мурило забеляза същата набола черна четина. Лицето, надзъртащо изпод алената качулка, бе абосолютно животинско, но все пак Мурило видя, че Набонидий говореше истината, казвайки че Так не е изцяло звяр. Имаше нещо в червените, мрачни очи, нещо в неудобната поза на съществото, нещо в целия външен вид, което го отличаваше от инстинските животни. В това чудовищно тяло имаше мозък и душа, които просто се опитваха да разцъфтят по един ужасен начин в нещо смътно човешко. Мурило стоеше поразен, разпознавайки някакво смътно и отвратително родство между своя род и онзи на прикленалото чудовище и изпита отвращение от мимолетното осъзнаване на пропастта на животинско състояние, от която човечеството се бе измъкнало е непосилен труд.