— Липсваше ми. Много мислих за теб.
— И аз. Съжалявам, че избягах, Виктория. Вече не съм сигурен какъв съм. Всичко, в което вярвах, се промени.
— Е, нещата не стават бързо.
— Толкова много въпроси… Какво да правя сега? Какъв живот да водя? Какво да сторя с остатъка от милионите на Джо?
— Още ли са в теб?
— Да. Дадох само десетте процента на Бейтс от Хог Крийк. Но нещо ми нашепва, че ако харча от окървавените пари на Рина, ще разруша онова, което съм намерил. Глупаво е, нали? Говоря като истински мухльо.
— Не, мисля, че има логика. Не можеш да задържаш, без да пускаш.
— Тогава трябва да направим нещо. Облечи се. Нужна ми е морална подкрепа.
Двамата отидоха в Трентън. Пътуването продължи два часа. Биано спря пред детската болница.
— Какво ще правиш? — попита Виктория.
— Карол беше медицинска сестра. Отдаде много време и пари на това място. Работеше като вол, после раздаваше половината от припечеленото. Сякаш се опитваше да компенсира заради останалите членове на семейството.
Биано слезе от колата, отвори багажника и извади двата жълто-кафяви куфара.
— Не мога да повярвам, че го правя!
Двамата влязоха в болницата и Биано се обърна към медицинската сестра зад гишето.
— Искам да направя дарение. С кого трябва да разговарям?
Тя го заведе при един човек на име доктор Фостър, помощник административен директор. Минаваше полунощ, но той работеше върху годишния си финансов доклад. Биано сложи куфарите на бюрото му.
— Искам да направя дарение. Инвестирайте парите и нека годишните постъпления да бъдат изразходвани за изследвания на рака при децата.
— Разбирам. И на чие име бихте желали да запишете дарението?
— На Карол Сесник. Тя беше медицинска сестра тук.
Сетне Биано попълни съответните формуляри.
Доктор Фостър отвори куфарите и видя купчините банкноти с бандерол. Биано вдигна пръст към устните си.
— Никой не ги търси. Не са откраднати. Но вероятно ще бъде по-добре, ако не говорите много.
Върнаха се в колата. Доктор Фостър ги гледаше от стъпалата на голямата болница. Смътно си спомняше медицинската сестра с кръгло, осеяно с лунички лице, на име Карол Сесник.
Биано подкара по главната улица на Трентън, булеварда на неосъществените мечти. Спря колата и угаси мотора.
— Хайде — каза той. На лицето му имаше странна усмивка.
Виктория слезе.
— Какво има? — попита тя.
Биано я поведе по една странична уличка. Влязоха в салон за татуировки на име „Черният ангел“. Там бяха Джон и Дакота. Виктория ги прегърна.
— Какво правите тук? — попита тя.
— Искаха да присъстват на това — отговори Биано и махна ръчния й часовник.
Виктория веднага се досети какво ще последва.
Художникът се залови за работа. Виктория извърна глава, докато брадатият мъж татуираше ръката й.
Роджър скочи на коленете й и остана там до края. Тя погледна ръката си и се засмя. Там пишеше:
„Б
6/17/97“
Това беше необикновена почетна значка и означаваше повече, отколкото дипломата й по право.
— Но аз не съм Бейтс — с треперещ глас каза тя.
— Имаме кума и кум — рече Биано. — Ако искаш, може да се погрижим и за това.
И два дни по-късно го сториха.