— Господи!
— Имам снимки на Биано. Ако искаш, мога да ти ги изпратя по факс до дома на родителите ти.
— Добре.
Тя му каза номера, после се вторачи в изхода на ресторанта. Баща й изкара инвалидната количка с майка й.
— Готова ли си? — попита той.
— Ей сега идвам, татко — отговори Виктория.
Хари избута количката навън и даде на пиколото билета за паркиране, за да докара колата.
— Слушай — добави Дейвид, — обадиха ми се разни хора. Тук настъпи голям смут. Онова твое изказване по телевизията беше смело, но може би не много умно.
— Знам… Съжалявам. Нищо не можех да направя. Беше глупаво, но стореното — сторено.
— Не позволявай на онези тъпаци да те смачкат, Виктория. Те искат да раздават правосъдие на килограм. Ти си от онези, които никога не са допускали това.
— Благодаря, Дейвид. Не се тревожи, държа се — излъга тя.
И двамата знаеха, че Гил Грийн няма да й позволи да се върне на работа.
Същата вечер Джо Рина празнуваше в луксозния ресторант в Трентън Хаус. Около масата бяха годеницата му Стейси ди Мантия, баща й Пол, Томи и една проститутка, на която бе платил петстотин долара, за да присъства като негова партньорка. Заведението във френски стил се казваше „Ла Резерве“, сервитьорът — Жиро льо Муса, а проститутката на Томи — Калиопа Лав. Тя се смееше силно и го наричаше „най-добрият ездач, който ме е яхал“. Джо се ядоса на вулгарността й и се накани да каже нещо, но управителят влезе и му прошепна, че го търсят по телефона. Танцьора отиде във фоайето. Обаждаше се Джералд Коен.
— Само искам да знаеш, че тази вечер по телевизията те обвиниха в убийство на свидетел и на две ченгета.
— Я стига, Джери, нямат доказателства… Сигурен ли си? Кой е бил толкова глупав да каже такова нещо?
— Вики Лисицата. Имам запис на предаването. Ще ти го изпратя.
— Тя не е толкова глупава. Какво си мисли, че прави?
След вечерята Томи и Джо гледаха записа сами в директорския кабинет в Трентън Хаус. Когато свърши, Томи кипеше от гняв.
— Шибана кучка! Къде е тръгнала? Ще я пречукам!
— Успокой се и внимавай какво говориш — равнодушно каза Джо. После вдигна крака на бюрото и се вгледа в жълто-кафявите копринени чорапи, които бяха внесени от Хонконг и струваха шейсет долара. — Засега няма да предприемаме нищо. Ясно ли е, Томи?
— Джо, стават нещастни случаи — замоли го брат му. — Падащи сейфове удрят хората… Коли се запалват и хоп — всичко става на кайма.
— Няма да правиш нищо. Успокой се, чу ли? Аз ще измисля нещо… Ще се погрижим за нея в подходящия момент.
Томи явно мислеше, че подходящият момент е настъпил, но не каза нищо. Двамата станаха. Джо извади касетата от видеото, после се обърна към по-големия си брат.
— И още нещо, Томи. Онази банка за сперма, която си довел… Можеш ли да я накараш да млъкне?
Томи погледна красивия си брат. Понякога Джо му лазеше по нервите. На него не му беше необходимо да полага усилия, за да чука някоя готина мадама. Трябваше само да щракне с пръсти. Томи преглътна гнева си от забележката. Знаеше, че по-малкият му брат е шефът. Това беше утвърдено още когато бяха тринайсетгодишни. Засега Томи нямаше намерение да променя нещата, но от време на време Джо наистина го вбесяваше.
Часът беше едва девет, но Виктория бе изтощена. Вероятно това се дължеше на душевните терзания от случилото се през последните два дни. Радваше се, че е вкъщи, в спалнята си. Облече старата памучна нощница, която имаше от ученическите години. Спря на път за леглото и погледна снимките си като мажоретка. Беше капитан на отбора. Единствената, която не се усмихваше на снимката. Очите й обходиха стаята. Никога не си беше позволявала да мързелува там. Непрекъснато учеше. Искаше да бъде съвършена.
Правото беше идеалната кариера за една красива, амбициозна млада жена. Завърши с отличие и отхвърли предложенията на няколко престижни адвокатски кантори, за да стажува в областната прокуратура. Там я кръстиха Лисицата, макар че това едва ли беше най-подходящото определение за нея. По-уместната дума беше „непреклонна“. Не се предаваше, ако смяташе, че обвиняемият е виновен. Търсеше, проучваше и ровеше до изтощение. Често измисляше нестандартни стратегии, които имаха успех. И сега, на трийсет и пет години, всичко се проваляше заради някакъв дребен къдрокос мафиот, който стъпваше на пръсти. Виктория не можеше да разбере как един толкова внимателно подготвен и старателно избран път може да доведе до такава катастрофа.