В същия миг се чу звук от строшено стъкло — тримата мъже пред склада бяха изпуснали едновременно бутилките си с бира. Те влетяха вкупом през вратата — като пикиращи патици във видеоигра със стрелба по мишени. Габриел ги свали с три поредни изстрела: в главата, в главата, в торса.
Той се завъртя и погледна към Елена. Тя отчаяно се опитваше да измъкне китките си от белезниците с отворена в беззвучен писък уста. Алон искаше да я успокои, но не можеше; Аркадий Медведев все още беше жив и се мъчеше да извади стечкина от панталона си. Той изрита пистолета от ръцете му и се надвеси над него. Руснакът си пое с мъка въздух, от ъгълчето на устата му се стичаше розова пяна.
— Искам да предадеш едно съобщение на Иван — каза Габриел. — Ще го направиш ли заради мен, Аркадий?
Медведев кимна, като дишаше ускорено и повърхностно. Алон вдигна пистолета си и изстреля последните три куршума в лицето на руснака. Това беше съобщението.
Габриел хвана Елена и я държа здраво, докато Булганов претърсваше телата за ключа на белезниците. Накрая намери един, универсален, в Лука Осипов. Първо освободи ръцете на Елена, после свали белезниците от китките на израелеца.
— Заведи я при колата — каза му Алон. — Ще дойда след минута.
— Не се бави.
— Тръгвайте.
Когато Булганов поведе Елена към изхода, Габриел се зае да претърсва трупа на Аркадий Медведев. Намери ключове, паспорти и пълен с банкноти портфейл. Пренебрегна парите и извади едно-единствено нещо: пластмасова карта, върху която беше щамповано изображението на голяма жилищна сграда на брега на река Москва.
Когато Алон излезе от склада, двигателят на волгата работеше. Той се настани на задната седалка до Елена, чиито писъци вече не бяха безмълвни. Габриел я притисна здраво към гърдите си и Булганов потегли.
Воят на Елена беше престанал, когато видяха табелата. Ръждясала, изкривена и надупчена от куршуми, табелата стърчеше на мястото, където се пресичаха два ужасни пътя. Две стрелки сочеха в противоположни посоки. На лявата пишеше Москва на кирилица. Булганов обясни, че надясно се намира Украйна.
— На какво разстояние?
— Можем да пресечем границата, преди да се е зазорило.
— Ние?
— Току-що помогнах на един израелски агент да убие Аркадий Медведев и петима от охранителите му. Колко дълго ще живея според теб, ако остана в Москва? Седмица, ако имам късмет. Идвам с вас.
— Още един политически беглец? Само това ни липсва.
— Ще откриеш, че струвам колкото теглото ми в злато. От години разследвам частно връзките между хора като Иван Харков и ФСБ. Освен това знам доста за мрежата за търговия с оръжия. Вероятно много повече от теб. Сигурен ли си, че няма да ме вземеш с вас, Алон?
— Компанията ти ще ни бъде приятна, полковник. Освен това ни чака дълъг път, а аз нямам никаква представа как да се измъкна оттук.
Булганов отпусна спирачките и започна да завива надясно. Габриел му каза да спре.
— Какво има? — попита руснакът.
— Караш в погрешната посока.
— Отиваме в Украйна. А Украйна е надясно. Виж табелата.
— Трябва да свършим едно-две неща, преди да напуснем страната.
— Къде?
Алон посочи наляво.
Москва…
68. Москва
В предградията на Москва имаше един супермаркет, който никога не затваряше. Може и да не беше най-големият супермаркет в света, помисли си Габриел, но със сигурност бе на едно от първите места: осем декара замразена храна, километър и половина сладки и курабийки, още километър и половина американски безалкохолни напитки и една кошмарна стена, на която висяха хиляди свински наденици. И това беше само храната. В далечния край на супермаркета имаше секция, озаглавена „Дом и градина“, където човек можеше да си купи всичко: от дрехи до мотоциклети и моторни косачки. На кого в Москва му е притрябвала косачка? — зачуди се Габриел. — Кой в Москва изобщо притежава морава?
— За дачите са — обясни му Елена. — Сега, когато разполагат с пари, руснаците вече не искат да си цапат ръцете. — Сви рамене. — Но какъв е смисълът да имаш дача, ако не си цапаш ръцете в градината?