С това разговорът приключи. Икономката затвори телефона и тръгна към лозята.
Очевидно бедният човек е изстрадал доста…
„Да — помисли си тя. — И сега ще си го изкара на нас“.
„Завръщането“, както го нарече персоналът, се състоя късно същата вечер. Карлос, който живееше в каменна къща на хълма над пасището, забеляза малкия „Пасат“ комби, когато автомобилът зави през портата и се стрелна по застлания с чакъл път към вилата с угасени фарове. Той позвъни незабавно на Изабела, която стоеше на верандата на жилището си близо до конюшните, когато тъмната кола профуча край нея сред облак прах. Наблюдението й, макар и кратко, я възнагради с две важни късчета информация: в колата със сигурност имаше не един, а двама души — реставраторът и жената, която познаваха под името Франческа, при това шофираше жената. „Убедителна косвена улика — каза тя на Карлос, — че, реставраторът действително е претърпял някакъв инцидент“.
Последният член на персонала, който видя двойката през тази нощ, беше Маргерита, която ги наблюдаваше как прекосяват двора от поста си над параклиса. Както всички икономки, тя беше роден шпионин и като всички добри шпиони, обръщаше внимание на дребните детайли. Маргерита намери за — меко казано — странен факта, че жената върви напред и води мъжа. Освен това й се стори, че в движенията на реставратора има нещо необичайно. Сякаш пристъпваше с известно колебание. Тя го видя още веднъж, когато се появи на прозореца на горния етаж и погледна над двора в нейната посока. Този път той не й кимна по войнишки; всъщност изобщо не даде признаци, че е забелязал присъствието й. Просто се взираше в мрака, сякаш търсеше неприятел, който със сигурност беше някъде там, но той не можеше да го види.
Кепенците се затвориха шумно и реставраторът изчезна от полезрението й. Маргерита остана неподвижна на прозореца дълго време след това, преследвана от картината, която бе видяла. Мъж в осветения от луната прозорец с тайнствена превръзка на дясното око.
За нещастие, предвижданията на граф Гаспари за настроението на реставратора се оказаха съвсем точни. За разлика от лятото, когато той се държеше преднамерено сдържано, сега настроението му варираше от смразяващо мълчание до тревожни изблици на раздразнение. Франческа, която се опитваше да го оправдае пред другите, намекна как е получил нараняването си, като заяви, че е преживял „злополука“, докато е работил в чужбина. И персоналът бе оставен да гадае какво се е случило в действителност. Някои градяха крайни и абсурдни хипотези, други се придържаха към обичайните предположения. Но всички бяха сигурни в едно: нараняването беше изнервило реставратора до крайност, както откри една сутрин Ана, която се бе приближила до него изотзад, докато той си четеше вестника. Внезапното му движение така я стресна, че тя си обеща тържествено никога да не го доближава отново. После Маргерита се разпя, докато вършеше домакинската си работа, което, изглежда, го раздразни още повече.
Отначало реставраторът не смееше да излиза извън етруските зидове на градината. Той прекарваше следобедите си под сянката на асмите, като пиеше вино „Орвието“ и четеше, докато окото му се преумореше. Понякога, когато беше топло, отиваше до басейна и нагазваше внимателно в плитката му част, като се стараеше да държи превързаното си око над водата. Друг път лягаше по гръб на шезлонга и подхвърляше във въздуха топка за тенис в продължение на часове, сякаш изпитваше зрението и реакциите си. Винаги, когато се връщаше във вилата, той се спираше в гостната и се взираше в празното ателие. Маргерита обърна внимание на факта, че не заставаше на обичайното си място — непосредствено пред триножниците, а на няколко крачки от тях.
— Сякаш се опитва да си се представи как отново работи — сподели тя с Ана. — На бедния човек изобщо не му се вярва, че някога ще държи в ръцете си картина.
Скоро реставраторът се почувства достатъчно силен, за да възобнови разходките си. В началото те бяха краткотрайни. Мъжът носеше широки слънчеви очила, които криеха очите му, и памучна рибарска шапка, нахлупена до веждите. В някои дни жената го придружаваше, но обикновено беше сам и компания му правеха единствено кучетата. Изабела го поздравяваше любезно всеки път, когато минаваше край конюшните, макар че обикновено получаваше в отговор само сдържано кимване. Разходките обаче подобряваха настроението му и веднъж той спря за няколко минути, за да поговорят за конете. Изабела предложи да му даде няколко урока по езда, когато окото му заздравее, но вместо да отговори, той вдигна поглед към небето, за да проследи един реактивен самолет, който се снишаваше за кацане на летище Фиумичино.