Хотел „Екселсиор“ се издигаше в края на улицата, близо до Вила Боргезе. Габриел паркира на Корсо д’Италия и заключи каската си в отделението за багаж. После сложи слънчеви очила и лятна шапка с козирка и се отправи пеш обратно към Виа Венето. Извървя почти целия булевард до площад „Барберини“, след това пресече от другата страна и отново тръгна към Вила Боргезе. По пътя забеляза четирима мъже, които сметна за цивилни служители на американската служба за сигурност: американското посолство се намираше на Виа Венето № 121, но не видя нито един човек, който да прилича на агент на руското разузнаване.
Сервитьорите на „Дони“ подготвяха масите на тротоара за обяд. Габриел влезе в кафенето и изпи на бара второто си капучино. После отиде до намиращия се в съседство „Екселсиор“ и вдигна слушалката на стенния телефон до асансьорите. Когато се обади телефонистът, поиска да говори с госта Борис Островски и незабавно бе свързан със стаята му. След три позвънявания се обади мъж, който говореше английски с ясно изразен руски акцент. Когато помоли да се обади господин Доналдсън, мъжът отсреща отговори, че там няма човек с такова име, и веднага затвори телефона.
Алон остави няколко секунди линията отворена и се заслуша за звук от евентуален предавател, свързан с линията. Не чу нищо подозрително и върна слушалката на мястото й, а след това отиде в галерия „Боргезе“. Прекара около час пред картините, за да се увери, че не го следят. В единайсет и четиридесет и пет се метна на мотоциклета и се отправи към тихия площад в края на старото гето. Когато пристигна, филето от треска и виното „Фраскати“ го очакваха, както и Ели Лавон.
— Мислех, че си на меден месец.
— Шамрон имаше други идеи.
— Трябва да се научиш да поставяш граници.
— Бих могъл да изградя разделителна стена, но и тя няма да го спре.
Ели се усмихна и отметна от челото си няколко кичура от редичката си коса. Въпреки топлината на римския следобед, той носеше пуловер под смачканото си сако от туид и шалче на врата. Дори на Габриел, който познаваше Лавон от над трийсет години, понякога му беше трудно да повярва, че блестящият и педантичен дребничък археолог бе в действителност най-добрият проследяващ агент, който Службата някога бе подготвяла. Връзките му с нея, както и тези на Алон, бяха в най-добрия случай слаби. Наистина той все още изнасяше лекции в Академията — нито един завербуван от Службата сътрудник не излизаше на терен, без да е прекарал няколко дни в ръцете на легендарния Лавон, но напоследък основният му работен адрес бе Еврейският университет в Йерусалим, където преподаваше библейска археология и редовно участваше в разкопки из страната.
Тясната им връзка се бе създала преди много години по време на операцията „Божи гняв“ — секретна операция на израелските тайни служби, чиято цел бе да се издирят и ликвидират извършителите на Мюнхенското клане по време на Олимпийските игри през 1972 г. В ивритския списък на участниците в операцията Габриел бе записан като алеф11. Въоръжен само с една 22-калиброва берета, той лично бе убил шестима от терористите от „Черният септември“, отговорни за атентата в Мюнхен, в това число и Ваел Абдел Цвайтер, когото бе застрелял във фоайето на жилищен блок на няколко километра от мястото, където седяха сега. Лавон беше айн — специалист по проследяване и наблюдение. Бяха прекарали три години да дебнат плячката си из цяла Западна Европа, убивайки през нощта, както и посред бял ден, рискувайки всеки момент да бъдат арестувани от местната полиция и осъдени като убийци. Когато най-накрая се прибраха у дома, слепоочията на Габриел бяха посивели, а лицето му бе лице на двайсет години по-стар мъж. Ели, който дълги периоди бе работил без подкрепление в непосредствена близост до терористите, страдаше от множество посттравматични разстройства, в това число и пословично капризен стомах. Алон трепна, когато Лавон лапна голямо парче от рибата. Знаеше, че дребничкият му колега по-късно ще си плати за това.
— Узи ми каза, че работиш в Юдейската пустиня. Надявам се, че не съм те откъснал от нещо важно.
— Само една от най-значимите археологически експедиции в Израел за последните двайсет години. Върнахме се в Пещерата на ръкописите. Ала вместо да съм там с колегите си, проучвайки реликвите на нашето древно минало, аз съм в Рим с теб. — Кафявите очи на Ели бързо огледаха площада. — Но пък тук е част от нашата собствена история, нали, Габриел? В известен смисъл за нас всичко започна оттук.