— Някой следи ли го?
Ели поклати глава.
— Чист е като младенец.
Точно тогава Островски излезе от ротондата и заслиза по стълбите към площад „Навона“. Лавон му даде голяма преднина, преди да поеме след него. Габриел се качи на мотоциклета и се насочи към Ватикана.
Някога площадът е бил римски хиподрум. И наистина, бароковите сгради край елипсовидните му очертания бяха построени върху руините на древните трибуни. На „Навона“ вече нямаше надбягвания с колесници и спортни състезания; там цареше безкрайна карнавална атмосфера, която го превръщаше в един от най-известните и многолюдни площади в Рим. За свой наблюдателен пост Ели Лавон бе избрал фонтана дел Моро и се преструваше, че слуша челиста, който свиреше Сюита № 1 на Бах в сол мажор. В действителност погледът му бе прикован върху Борис Островски, който се бе настанил на една маса в „Тре Скалини“, на около петдесет метра от него. Руснакът си поръча само малка бутилка минерална вода, която сервитьорът с бяло сако донесе след цяла вечност. Лавон огледа за последен път площада, после отиде до масата и седна на празния стол.
— Наистина трябва да си поръчате нещо повече от вода, Борис. Невъзпитано е.
Ели изстреля думите на руски. Островски отговори на същия език:
— Аз съм руски журналист. Не пия на обществено място, ако напитката ми не е бутилирана.
Той погледна Лавон и се намръщи, сякаш бе решил, че дребният мъж със смачкано сако не може да е легендарният израелски агент, за когото бе чел във вестниците.
— Кой сте вие?
— Не е ваша работа.
Още едно смръщване.
— Направих всичко, което ми казахте. Къде е той?
— Кой?
— Човекът, с когото искам да говоря. Алон.
— Какво ви кара да мислите, че ще ви оставим да се доближите до него? Никой не може да повика Габриел Алон. Винаги е обратното.
Един сервитьор пристъпи към масата. Ели поръча на доста добър италиански две кафета и tartufo12. После отново погледна към Островски. Руснакът се потеше обилно и оглеждаше нервно площада. Предницата на ризата му бе мокра и под двете мишници имаше петна от пот.
— Тревожи ли ви нещо, Борис?
— Винаги ме тревожи нещо. Така оцелявам.
— От кого се боите?
— От силовиките — отговори журналистът.
— Силовиките? Опасявам се, че руският ми не е толкова добър.
— Руският ви е много добър, приятелю, и съм малко изненадан, че не сте чували думата. Така наричаме бившите агенти на КГБ, които сега управляват моята страна. Те, меко казано, не приемат несъгласието. Ако човек им противоречи, го убиват. Убиват в Москва. Убиват в Лондон. Няма да се поколебаят да убият някого и тук. — Той огледа оживения площад. — В историческия център на Рим.
— Отпуснете се, Борис. Чист сте. Никой не ви следи.
— Откъде знаете?
— Ние сме добри в това, което правим.
— Те са по-добри, приятелю. Имат дългогодишна практика. Правят го още от Октомврийската революция.
— Още една причина да не ви допускаме близо до човека, с когото искате да говорите. Кажете ми съобщението си, Борис, и аз ще го предам на Алон. По-безопасно е за всички. Ние действаме така.
— Съобщението, което трябва да предам, е от изключителна важност. Ще го кажа на него и на никого другиго.
Сервитьорът се появи с кафето и шоколадовия сладолед. Лавон изчака да си тръгне, преди да заговори отново:
— Аз съм добър приятел на въпросния мъж. Познавам го от дълго време. Ако ми кажете съобщението, можете да бъдете сигурен, че ще стигне до неговите уши.
— Ще се срещна с Алон или утре сутрин ще отлетя за Москва и изобщо няма да се срещам с никого. Изборът е ваш. — Тъй като думите му бяха посрещнати с мълчание, руснакът бутна стола си назад и стана. — Рискувах живота си, като дойдох тук. Много от моите колеги журналисти бяха убити за далеч по-незначителни неща.
— Седнете — каза спокойно Ели. — Не правете сцени.
Островски остана прав.
— Казах да седнете, Борис.
Този път той се подчини. Все пак беше руснак. Бе свикнал да получава заповеди.
— За първи път ли сте в Рим? — попита Лавон.
Журналистът кимна утвърдително.
— Позволете ми да ви дам един съвет за следващата ви дестинация.