Габриел хвърли още един ненужен поглед към картата и тръгна по Големия Москворецки мост. Червено-черните знамена на управляващата партия „Единна Русия“, окачени на осветителните стълбове, се полюшваха като пияни от топлия ветрец. В другия край на моста имаше билборд, висок колкото триетажна сграда, с лика на руския президент. Така, както вървяха нещата, в края на лятото той щеше да се изправи за четвърти път пред руския „електорат“. Нямаше кой знае каква неизвестност около крайния резултат: президентът отдавна бе прочистил Русия от опасните демократични тенденции и официално одобрените опозиционни партии не бяха нищо повече от полезни идиоти. Усмихващият се от билборда мъж беше новият цар — във всичко, освен по име — и проявяваше огромни имперски амбиции.
На отсрещния бряг на реката се простираше приятният квартал Замоскворечие. Избегнал архитектурния терор на Сталиновия градоустройствен план, районът бе запазил част от атмосферата на Москва от XIX век. Габриел вървеше край величествени сгради с напукана мазилка и църкви с куполи с форма на луковици, докато стигна до оградения комплекс на „Болшая Ординка“ № 56. На табелата на портата бе написано на английски, руски и иврит „Посолство на Израел“. Алон вдигна паспорта си към широкоъгълния обектив на наблюдателната камера и чу как електронната ключалка веднага изщрака и портата се отвори. Докато влизаше в комплекса, той погледна през рамо и видя как един мъж в паркирана до отсрещния тротоар кола вдига фотоапарат и най-безочливо го снима. Очевидно от ФСБ знаеха за вечерния прием на посланика и възнамеряваха да плашат гостите при пристигането и заминаването им.
Комплексът беше малък и мрачен, състоеше се от множество безлични сгради, разположени около вътрешен двор. Енергичен часови, който съвсем не беше охранител, а действащ агент от московската централа, посрещна сърдечно Габриел, назовавайки го с името му за прикритие, и го придружи до фоайето на скромна жилищна постройка, която подслоняваше по-голямата част от персонала на посолството. Когато излезе от асансьора, той видя посланика, който го очакваше на площадката на най-горния етаж. Изисканият дипломат от кариерата, когото Алон познаваше само от снимки, го прегърна отривисто и го потупа два пъти по гърба толкова шумно, че нито един предавател на ФСБ не можеше да не улови това.
— Натан! — извика посланикът, сякаш говореше на глухия си чичо. — Боже мой! Наистина ли си ти? Изглеждаш така, сякаш си в командировка цяла вечност. Не може да е било толкова лошо в Санкт Петербург. — Той пъхна в ръката на Габриел чаша възтопло шампанско и го побутна настрана. — Както винаги, пристигаш последен. Смеси се с тълпата. Ще поговорим по-късно, след като се видиш с останалите. Искам да ми разкажеш всичко за тази невероятна конференция.
Алон лепна на лицето си своята най-любезна дипломатическа усмивка и с чаша в ръка, си запроправя път в шумния и изпълнен с дим хол.
Запозна се с прочут цигулар, който сега беше лидер на съмнителна опозиционна партия, наречена Коалиция за свободна Русия.
После срещна филмов режисьор, който бе възродил изпитаното изкуство на руската алегория, за да критикува внимателно новия режим.
Запозна се с жена, която била затворена в лудница, защото се осмелила да мине през Червения площад с плакат, призоваващ за демокрация в Русия.
Говори с непокаял се болшевик, който смяташе, че единственият начин да се спаси Русия е да се възстанови диктатурата на пролетариата и да се изгорят на клада олигарсите.
Запозна се с приличащ на вкаменелост дисидент от времето на Брежнев, който едва ли не бе възкресен, за да води една последна безсмислена кампания за свободата на Русия.
Разговаря и със смел есеист, пребит от отряд на младежката организация на партия „Единна Русия“.
И накрая, десет минути след пристигането си, се представи на репортерката от „Московская газета“, изпълняваща длъжността главен редактор, след като двама нейни предшественици бяха убити. Тя носеше черна рокля без ръкави и сребърен медальон на шията. Гривните на китката й иззвънтяха като камбанки, когато протегна ръка към него и му се усмихна меланхолично.
— Здравейте, господин Голани — каза тя официално на английски. — Аз съм Олга Сухова.
Снимката, която Узи Навот му бе показал преди седмица в Йерусалим, не отдаваше дължимото на хубостта на Олга. С бистрите си очи и издължени черти на лицето тя му приличаше на оживяла руска икона. По време на вечерята седеше от дясната й страна, но размениха само няколко изречения, най-вече защото режисьорът на документални филми монополизира вниманието, като описа кадър по кадър последната си творба. Веднага след това Габриел се озова в лапите на стареца дисидент, който му изнесе лекция по история на руската политическа опозиция от времето на царизма. Докато сервитьорите разчистваха масата от десертните блюда, Олга му отправи съчувствена усмивка.