— Опасявам се, че ми се допуши — каза тя. — Ще ме придружите ли?
Двамата станаха от масата под унилия поглед на режисьора и излязоха на малка тераса. Тя беше празна и полутъмна; в далечината се виждаше една от Седемте сестри — чудовищните сталински небостъргачи, които все още доминираха над московския пейзаж.
— Най-високите сгради в Европа — каза Олга без ентусиазъм. — Всичко в Русия трябва да бъде най-голямо, най-високо, най-бързо и най-скъпо. Ние не можем да живеем като нормални хора. — Огънчето на запалката й проблесна. — За първи път ли сте в Русия, господин Голани?
— Да — отговори той честно.
— И какво ви води в нашата страна?
Вие — отговори той отново искрено, но този път на себе си. Гласно поясни, че в последния момент са решили да го изпратят на конференцията на ЮНЕСКО в Санкт Петербург. През следващите няколко минути говори разпалено за постиженията си, докато не видя, че тя се отегчава. Хвърли поглед през рамо към трапезарията на посланика, за да се увери, че никой не се кани да наруши уединението им.
— Имаме общ познат — подхвърли той. — Всъщност по-правилно е да кажа: имахме. Страхувам се, че той вече не е между живите.
Олга вдигна цигарата към устните си и я задържа, сякаш беше щит, който можеше да я предпази от беда.
— И кой е той? — попита тя на училищния си английски.
— Борис Островски — отвърна спокойно Алон.
Погледът й остана безизразен. Въгленчето на цигарата й потрепваше леко в полумрака.
— Как се запознахте с него? — попита тя предпазливо.
— Бях в базиликата „Свети Петър“, когато бе убит.
Той погледна право в приличното на икона лице, преценявайки дали страхът, който видя на него, беше истински или престорен. Като реши, че е естествен, побърза да добави:
— Аз бях причината да дойде в Рим. Държах го в ръцете си, докато умираше.
Жената скръсти отбранително ръце.
— Съжалявам, господин Голани, но ме карате да се чувствам изключително неловко.
— Борис искаше да ми каже нещо, госпожице Сухова. Беше убит, преди да успее да ми го съобщи. Трябва да узная какво е то. И мисля, че може би вие знаете отговора.
— Страхувам се, че се заблуждавате. Никой от колектива ни няма представа какво е правил Борис в Рим.
— Ние знаем, че той е разполагал с информация, госпожице Сухова. Твърде опасна, за да бъде публикувана тук. Информация за някаква заплаха. Заплаха срещу Запада и Израел.
Олга погледна през отворената врата към трапезарията.
— Предполагам, че цялата тази вечер е била организирана заради мен. Искали сте да ме видите някъде, където смятате, че ФСБ няма да подслушва, и сте инсценирали този прием заради мен, като ме подмамихте с обещания за ексклузивен материал. — Тя сложи длан върху ръката му и се наведе по-близо. Когато отново заговори, гласът й бе малко по-висок от шепот: — Би трябвало да знаете, че ФСБ винаги подслушва, господин Голани. Всъщност двама от гостите на посолството ви тази вечер са щатни служители.
Олга пусна ръката му и се отдръпна. После лицето й внезапно се оживи — като на изгубено момиченце, което е видяло майка си. Габриел се обърна и видя филмовия режисьор да върви към тях, последван от още двама гости. Запалиха цигари, донесоха питиетата си и след няколко минути четиримата заговориха бързо на руски, сякаш господин Голани вече не беше там. Алон бе убеден, че е изпортил нещата и че завинаги е изгубил Олга, но когато се обърна да си върви, отново усети дланта й върху ръката си.
— Отговорът е „да“ — каза тя.
— Моля?
— Попитахте дали бих искала да ви покажа Москва. Отговорът ми е „да“. Къде сте отседнали?
— В хотел „Савой“.
— Това е най-старателно подслушваният хотел в Москва. — Жената се усмихна. — Ще ви позвъня сутринта.
14. Новодевичето гробище, Москва
Олга искаше да го отведе на някакво гробище. „За да разберете днешна Русия — каза тя, — първо трябва да опознаете нейното минало. А за да опознаете миналото й, трябва да се разходите сред костите на покойниците“.