Казва се Елена… Елена ми каза за продажбата.
Коя Елена? — мислеше сега Алон. — Къде е тази Елена? Абсолютно неизвестна Елена…
Най-сетне един звук успя да проникне зад защитните му бариери: приближаващите стъпки на Марков. Мрачното изражение на лицето му подсказваше заплашителен обрат на събитията.
— Вашият случай бе прехвърлен на друго управление.
— Кое е то?
— Изправете се, обърнете се към стената и поставете ръце зад гърба си!
— Нали няма да ме застреляте тук пред всички тези свидетели, господин Марков?
— Не ме предизвиквайте.
Габриел се подчини. Двама униформени милиционери влязоха в помещението, оковаха го с белезници и го изведоха навън до очакващата го кола. Тя се понесе из лабиринт от странични улици, преди най-сетне да излезе на широк и пуст булевард. Местоназначението им се виждаше пред тях — осветена с прожектори крепост от жълт камък, която се издигаше на билото на нисък хълм. Коя Елена? — помисли отново той. — Къде е тази Елена? Абсолютно неизвестна Елена…
18. Щабквартирата на ФСБ, Москва
Железните порти на Лубянка бавно се отвориха, за да ги пропуснат. В средата на големия вътрешен двор четирима милиционери с отегчен вид ги очакваха мълчаливо. Те измъкнаха Габриел от задната седалка с бързина, която подсказваше дълъг опит в това отношение, и го забутаха към сградата през настлания с павета двор. Стълбището се намираше на няколко метра от входното фоайе. Преди да стъпи на първото стъпало от спускащото се в подземието стълбище, Алон получи силен удар между лопатките. Той политна безпомощно напред, направи салто и се приземи на следващата площадка. Пронизващ като нож удар в областта на бъбреците го заслепи от болка и премина по цялото му тяло. Добре премерен ритник в корема го остави без дъх.
Те го изправиха на крака и го хвърлиха като труп към следващата площадка. Този път падането му нанесе достатъчно поражения, така че не им се наложи да се престарават с ритници и удари. След като отново го изправиха, го помъкнаха по тъмен коридор. На Габриел той се стори безкрайно дълъг. „Чак до лагерите ГУЛАГ в Сибир“ — помисли си той. До полетата на смъртта, където Сталин осъждал своите жертви на „седем грама олово“ — любимото му наказание за предателството, реално или въображаемо.
Бе очаквал период на изолация в килия, където пропитата с кръв история на Лубянка би могла да съкруши съпротивата му. Вместо това го отведоха директно в стая за разпит и го бутнаха на стол пред правоъгълна маса от светло дърво. На отсрещната страна на масата седеше мъж в сив костюм и с бледо лице в тон с костюма. Имаше акуратно подрязана козя брадичка и очила с кръгли стъкла и телени рамки. Независимо дали бе съзнателно търсена или не, приликата с Ленин беше очевидна. Мъжът бе с няколко години по-млад от Алон — може би в средата на четиридесетте — и наскоро разведен, ако се съди по вдлъбнатината от халка на безимения пръст на дясната му ръка. Образован. Интелигентен. Достоен противник. Юрист в някакъв друг живот, макар да не беше ясно дали беше адвокат или прокурор. По-скоро човек на думите, отколкото на насилието. Габриел реши, че е извадил късмет. Имайки предвид мястото, където се намираше, и съществуващите възможности, можеше да бъде и по-зле.
— Ранен ли сте? — попита мъжът на английски, сякаш отговорът не го интересуваше особено.
— Аз съм израелски дипломат.
— Вече съм осведомен. Може да ви е трудно да го повярвате, но аз съм тук, за да ви помогна. Можете да ме наричате Сергей. Това е фалшиво име, разбира се. Като онова, което е вписано в паспорта ви.
— Нямате законно право да ме задържате.
— Опасявам се, че имам. Тази вечер сте убили двама руски граждани.
— Защото се опитаха да ме убият. Искам да говоря с представител на моето посолство.
— Когато му дойде времето, господин… — Той демонстративно се престори, че чете в паспорта на Алон. — А, да, господин Голани. — Мъжът хвърли паспорта на масата. — Хайде, господин Голани, и двамата сме професионалисти. Със сигурност бихме могли да уредим професионално тази доста неловка ситуация.