Самата вила се издигаше в южния край на имота и до нея се стигаше по дълга чакълена алея, оградена с високи пинии. През XI век тя е била манастир. Малкият параклис все още бе запазен и в оградения със зид вътрешен двор имаше останки от пещ, където братята бяха пекли хляб. Масивните дървени порти на двора бяха обковани с желязо и изглеждаха така, сякаш са били направени да издържат на варварско нападение. Досами къщата имаше голям плувен басейн, а до него се простираше градина с пергола2, край чиито древни етруски зидове растяха розмарин и лавандула.
Граф Гаспари — италиански аристократ със залязваща слава, тясно свързан с Ватикана, не даваше вилата си под наем, нито имаше навика да я преотстъпва на приятели и близки, ето защо персоналът бе изненадан от новината, че ще бъдат домакини на гост с дълъг престой.
„Казва се Алесио Вианели — бе информирал графът икономката Маргерита по телефона от своя кабинет в Рим. — Работи над специален проект за Светия отец. Няма да го притеснявате. Няма да разговаряте с него. И най-важното — няма да казвате на никого, че той е там. Що се отнася до вас, този човек е никой. Той не съществува“.
— И къде да настаня този никой? — попита Маргерита.
— В апартамента с изглед към басейна. Махни всичко от салона, в това число картините и гоблените. Той възнамерява да го използва като работно пространство.
— Всичко ли?
— Всичко.
— Ана ли ще му готви?
— Предложих му услугите й, но още не съм получил отговор.
— Той ще приема ли някакви гости?
— Не е напълно изключено.
— Кога да го очакваме?
— Отказва да ми каже. Малко е уклончив нашият господин Вианели.
Както се оказа, гостът пристигна в късна доба — някъде след три часа, според Маргерита, която по това време беше в стаята си над параклиса и се събуди от шума на колата му. Тя го зърна за кратко, докато пресичаше двора под лунната светлина — тъмнокос, слаб като върлина мъж, с пътна чанта в едната ръка и фенерче в другата. Непознатият използва светлината на фенерчето, за да прочете бележката, която тя бе оставила на входната врата на вилата, после се промъкна вътре подобно на крадец, който обира собствения си дом. Минута по-късно лампата в господарската спалня светна и тя го видя да я кръстосва неспокойно, сякаш търсеше изгубен предмет. Мъжът се показа на прозореца и няколко напрегнати секунди двамата се гледаха един друг през двора. После той й кимна отривисто като войник и с подчертан замах затвори кепенците на прозорците.
На другата сутрин двамата се поздравиха подобаващо по време на закуската. След като си размениха учтиви, но хладни шеговити забележки, гостът каза, че е дошъл във Вила дей Фиори, за да поработи. Щом работата му започнела, обясни господин Вианели, шумът и прекъсванията трябвало да бъдат сведени до минимум, макар че пропусна да спомене с какво точно ще се занимава и как те ще разберат, че е започнал работа. После той забрани на Маргерита да влиза в неговите помещения по какъвто и да е повод и уведоми съкрушената Ана, че сам ще се грижи за храната си. Когато разказваше подробностите от срещата на останалата част от персонала, икономката описа неговото държане като „резервирано“. Ана, която веднага го намрази, бе по-малко благосклонна в описанието си. „Непоносим грубиян — каза тя. — Колкото по-скоро си тръгне, толкова по-добре“.
Животът му скоро потече по стриктен график. След спартанска закуска, състояща се от еспресо и препечена филия, мъжът излизаше на дълга разходка из имението. Отначало се караше на кучетата, когато го следваха, но накрая сякаш се примири с тяхната компания. Крачеше през маслиновите горички и слънчогледовите ниви и дори дръзна да влезе в гората. Когато Карлос го помоли да носи пушка заради глиганите, той спокойно го увери, че може да се грижи за себе си.
След разходката господин Вианели прекарваше няколко минути в разтребване на апартамента си и в пране на дрехите си, после си приготвяше лек обяд — обикновено парче хляб и местно сирене или спагети с доматен сос от консерва, когато се чувстваше склонен към приключения. След енергично плуване в басейна гостът сядаше в градината с бутилка бяло вино „Орвието“ и купчина книги за италиански художници. Колата му — очукан „Фолксваген Пасат“, се покри с дебел слой прах, защото той нито веднъж не излезе извън имението. Ана пазаруваше за него, пълнейки кошницата с изражение на виртуозен музикант, принуден да свири детински простичка мелодия. Веднъж тя се опита да му пробута няколко местни деликатеса, но на следващата сутрин, когато пристигна на работа, храната я чакаше на кухненския плот заедно с бележка, в която се обясняваше, че е оставила по погрешка тези неща в неговия хладилник. Почеркът бе изящен.
2
Открито от всички страни архитектурно съоръжение, което се състои от редица стълбове или арки, свързани помежду си в горния край, обикновено покрити с увивни растения. — Б.пр.