— Някога водех тук един от моите информатори — каза Навот. — Сириец, който работеше за държавна фармацевтична компания. Работата му бе да осигурява доставки на химикали и оборудване от европейски производители. Това, разбира се, бе само прикритие. В действителност той работеше по сирийска програма за химическо и биологично оръжие. Срещнахме се тук два пъти. Аз му давах пълно с пари куфарче и три бутилки от този превъзходен „Совиньон блан“, а той ми предоставяше най-тъмните тайни на сирийския режим. От централата непрекъснато се жалваха за размера на чековете ми. — Узи се усмихна и поклати бавно глава. — Онези идиоти от финансовия отдел ми даваха, без да се замислят, куфарче, съдържащо сто хиляди долара, но ако превишах дори и с един шекел отредената ми за храна сума, вдигаха врява до бога. Такъв е животът на счетоводителя на булевард „Цар Саул“.
На булевард „Цар Саул“ от години се намираше сградата на израелската служба за външно разузнаване. Тя имаше дълго име, което нямаше почти нищо общо с истинското естество на работата й. Мъжете като Алон и Навот я наричаха просто Службата.
— Той още ли е във ведомостта?
— Сириецът ли? — Узи, играещ ролята на мосю Лафон, сви устни в насмешлива гримаса. — Боя се, че претърпя злополука преди няколко години.
— Какво се случи? — предпазливо попита Габриел. Обикновено злополуките с лица, свързани със Службата, имаха фатален край.
— Агенти на сирийското контраразузнаване го заснели да влиза в една женевска банка. На следващия ден бил арестуван на летището в Дамаск и отведен в Палестинския клон. — „Палестинския клон“ беше името на главния сирийски център за разпити. — Измъчвали го зверски в продължение на месец. Когато измъкнали от него всичко, което могли, го застреляли в главата и хвърлили трупа му в неизвестен гроб.
Алон погледна към другите маси. Девойката от площада сега седеше сама близо до входа. Бе отворила менюто си, но очите й внимателно оглеждаха посетителите. В краката й лежеше чанта с отворен цип. Габриел знаеше, че в нея има зареден пистолет.
— Коя е тази бат левейха4?
— Тамара — отговори Узи. — Нова е.
— И много хубава.
— Да — съгласи се Навот, сякаш никога досега не бе забелязал това.
— Можеше да избереш някоя над трийсетте.
— Беше единственото свободно момиче, което можеха да предоставят веднага.
— Просто гледай да се държиш подобаващо, мосю Лафон.
— Дните на пламенните връзки със съпровождащите агентки официално приключиха. — Узи свали очилата си и ги остави на масата. Те бяха свръхмодерни и доста малки за широкото му лице. — Бела реши, че е време най-сетне да се оженим.
— Е, това обяснява новите очила. Сега ти си шефът на „Специални операции“. Наистина би трябвало да можеш сам да избереш очилата си.
По думите на легендарния супершпионин Ари Шамрон „Специални операции“ беше „тъмната страна на една тайна служба“. Хората от този отдел вършеха работата, която никой друг не искаше или не смееше да свърши. Бяха екзекутори и похитители, измамници и изнудвачи, интелигентни и находчиви хора с по-големи престъпни наклонности от самите престъпници, полиглоти и хамелеони, които се чувстваха еднакво добре в най-изисканите хотели и аристократични салони в Европа, както и в най-долнопробните задни улички на Бейрут и Багдад.
— Мислех, че на Бела й е дошло до гуша от теб — добави Алон. — Смятах, че сте пред скъсване.
— Сватбата ти с Киара й върна вярата в любовта. В момента усилено спорим за времето и мястото. — Навот се намръщи. — Сигурен съм, че по-лесно мога да постигна споразумение с палестинците за окончателния статут на Йерусалим, отколкото да се разбера с Бела по въпросите за сватбата.
Габриел вдигна чашата с вино на няколко сантиметра от бялата покривка на масата и прошепна:
— Мазел тов5, Узи.
— Лесно ти е да го кажеш — каза унило Навот. — Виждаш ли, Габриел, ти вдигна летвата доста високо. Изненадваща, но отлично организирана и осъществена сватба — роклята, храната, дори мястото на събитието отговаряха точно на желанието на Киара. А сега прекарваш медения си месец в уединена вила в Умбрия, като реставрираш картина за папата. Как може простосмъртен като мен да се мери с това?