Робърт Лъдлъм, Патрик Ларкин
Московски вирус
Пролог
14 февруари, Москва
Почернял от дима на автомобилни ауспуси и промишлено замърсяване сняг е наринат на купчини по тротоарите на широкия булевард, пресичащ сърцето на един от най-натоварените търговски райони в руската столица. Това е „Тверская“. Увити в дебели шалове, вдигнали яките на палтата, под ярките улични лампи бързо крачат пешеходци, а свирепият, мразовит вечерен вятър току ги подема и блъска един в друг като кегли по заледения паваж. По няколкото платна на огромната артерия с ръмжене и в двете посоки се носят потоци автомобили, камиони и автобуси. Дебелите им зимни гуми хрущят върху разпръснатите по настилката сол и пясък.
Доктор Николай Кирянов върви бързо в северна посока по десния тротоар на улицата, стараейки се да се слее колкото се може по-незабележимо с тълпите пешеходци. А блъсне ли го някой неволно — било млад или стар, мъж или жена — Кирянов потреперва болезнено, почти подскача и с мъка потиска инстинкта да се дръпне назад или внезапно да хукне панически. Въпреки жестокия студ по челото му току под кожената ушанка се нижат едри капки пот.
Високият, болезнено слаб патолог стиска под мишница увит в луксозна хартия подобен на подарък пакет. Той го притиска към тялото, противейки се на изкушението да го скрие под палтото. Макар че денят на свети Валентин фигурира в руския календар съвсем отскоро, хората харесват празника и популярността му расте. Ето и сега множество мъже наоколо също носят към дома опаковани подаръци — шоколад, бонбони и разни други неща — за съпругата или приятелката.
Успокой се, овладей се — повтаря си Кирянов настойчиво. Ти си в безопасност. Никой не знае какво са взели. Нищо все още не е разкрито, нали? Тайната е запазена.
Тогава защо подскачаш като стреснат заек при всяко чуждо движение? — пита го укорно тъничък вътрешен гласец. Май не си забравил уплашените погледи и необикновеното поведение на колегите, нали? А какво да кажем за онези глухи, нетипични шумове и металическото пукане по телефона?
Кирянов се извръща, крачи, току поглежда през рамо отново и отново. Почти очаква след него да се появи цяла група преследващи го униформени полицаи — руските милиционери. Но вижда само други уморени московчани, хора, заети със собствените си грижи и проблеми, бързащи час по-скоро да се приберат у дома, да се спасят от виещия вятър и смразяващото зимно време. За миг облекчен, отново поглежда назад и този път се сблъсква едва ли не челно с ниска, пълна старица, която носи пакети с храна.
— Простите, бабушка — заеква той и гузно, с извинителен вид се изнизва край нея.
Тя ядно се изхрачва кажи-речи в нозете му и го гледа смръщено, с неприязън. Кирянов се свива още повече и забързва напред, а кръвта мощно затуптява в ушите му.
Наблизо пред него в настъпващия мрак ярко заблестяват неонови надписи в явен контраст със сивотата на нижещите се от двете страни на улицата масивни жилищни сгради и хотели сталински тип. Докторът въздъхва с известно облекчение. Вече е близо до кафенето, където има уговорена среща с човека за свръзка — симпатична западна журналистка на име Фиона Девайн. Ще седнат, ще отговори на въпросите й, ще предаде информацията, сетне светкавично ще се прибере у дома — в малкия си апартамент. И никой от високопоставените авторитети няма да знае нищо. Сега закрачва още по-стремително, жадуващ час по-скоро да изпълни тайната задача и да остави зад гърба си опасната среща.
Някой се бута в него отзад, тласвайки го към дебела, възчерна ивица лед на тротоара. Кирянов се подхлъзва, губи опора и вече не може да владее краката си. Те отиват напред, той размахва смешно ръце във въздуха в напразен опит да възстанови равновесието, загубва го окончателно и пада назад. Удря силно главата си в заледения паваж, залива го вълна на остра болка, в очите му пламват бели светлини, почти губи съзнание. Лежи зашеметен и пъшка цял безкраен миг. Безпомощен е, не може да помръдне.
Агонията върви на талази, на талази. Чувства се объркан, като че е попаднал в плътен облак. Тогава усеща ръка на рамото си. Примигва, успява да отвори очи и да погледне нагоре.
Над него се е надвесил русокос мъж в скъпа вълнена връхна дреха. Сега прикляка и започва дълги и най-учтиви извинения.
— О, драги господине, моля ви да ме извините. Ужасно съм виновен. Съжалявам, толкова съм несръчен. Пък и в този лед… ужасно съм непохватен, знаете… — говори той, а облечените му в ръкавици пръсти здраво хващат Киряновите ръце. — Но позволете ми да ви помогна. Ей сегичка ще ви изправя на крака, нали?