— Тероризмът е сериозен проблем, заплахите не са шега. И чеченци, и други се канят да ударят Москва и интересите й, когато и както могат. Всички знаем това, нали?
Сега се закашля дрезгаво, поспря да си поеме дъх, сетне се насили да продължи.
— Но черно на бяло не съм получавал актуална сигурна информация по този въпрос нито от нашето правителство, нито от руска страна. Имам предвид нещо сериозно, което да оправдае военни мерки в подобни мащаби.
— Тогава какво можем да направим ние тук? — обади се един от старшите офицери.
— Ще вземем наши си мерки — мрачно отвърна Марчук. — Ако не друго, поне да постреснем „Цар Виктор“ и другарчетата му в Москва. Малко демонстрация на сила оттук току-виж свършила голяма работа. Например да предотврати някоя и друга идиотщина от страна на Кремъл.
Изправи се с мъка и застана пред картата. Вече и по челото му се търкаляха капки пот. Лицето му посивя, дори залитна. Поляков скочи от стола, но генералът махна с ръка и го отпрати.
— Добре съм, Дмитрий — изръмжа той. — Малко световъртеж, ще мине.
Офицерите наоколо се спогледаха разтревожени.
Марчук се насили да се усмихне.
— Какво ви става, господа? Не сте виждали начална фаза на грип или какво?
И пак се закашля, този път още по-хрипаво, главата му увисна, задъха се. Съумя да се стегне, усмихна се слабо, направи опит за шега.
— Няма защо да се безпокоите. Обещавам да не ви заразявам — няма да дишам към вас.
Последната реплика предизвика спорадичен, нервен смях.
Генералът се разтъпка, сега изглеждаше почти добре, по лицето му се появи цвят, но след миг се опря с двете ръце на масата и заговори.
— Сега, моля, слушайте ме внимателно… — започна той, но думите излизаха от устата му с мъка. — Късно тази вечер искам повсеместно обявяване на висока бойна готовност. Всички дивизии и бригади да се приведат в нужното състояние. Дайте съответните заповеди, спрете отпуските по гарнизоните. Всички отсъстващи от поделенията офицери да бъдат привикани незабавно, още сега — след заседанието. До изгрев-слънце утре сутринта искам цялата бойна техника да е надлежно заредена с гориво и боеприпаси и напълно готова за мигновени действия — и това важи за абсолютно всеки танк, самоходно оръдие, всеки пехотен бронетранспортьор! Същото се отнася и за транспортните и бойните хеликоптери. След като всичко е готово, започвате да придвижвате частите си до съответните мобилизационни и военновременни дислокации. Ще проведем зимни маневри.
— Привеждането на всичките ни единици в пълна бойна готовност ще струва немалко пари — тихо се обади началникът на щаба. — Всъщност ще бъде ужасно скъпо. В парламента ще започнат да задават въпроси. Тазгодишният военен бюджет е доста ограничен.
— Мамка му на бюджета! — изхриптя гневно Марчук и се изпъчи в цял ръст. — Мамка им и на политиците в Киев! На нас работата ни е да защитаваме родината, не да се тревожим за шибаните бюджети…
Сега лицето му отново посивя и пак залитна. Видимо потрепери, явно го болеше нещо. В следващата секунда се случи нещо безпрецедентно: генералът се разтрепера и бавно се строполи направо върху конферентната маса. Един от пепелниците отхвръкна встрани. По покрития с износен килим под се разпиляха фасове, кибритени клечки и пепел.
Шокираните офицери наскачаха и заобиколиха рухналия си командир.
Без да се съобразява с чин и старшинство, Поляков стремително си проби път сред тях. Докосна генерала по рамото, внимателно постави длан върху челото му, но сетне рязко отдръпна ръка. С широко отворени очи майорът прошепна:
— Боже мой, генералът гори.
— Да го обърнем по гръб — предложи някой. — Разхлабете вратовръзката… разкопчейте яката. Нужен му е повече въздух…
С помощта на друг млад адютант Поляков бързо изпълни всичко, в припряността си дори скъса две копчета на куртката. А когато разкопча ризата и я разтвори, всички мъже наоколо ахнаха. Сетне настъпи гробовна тишина. Застинали от удивление, невярващи на очите си, офицерите гледаха изложените на показ шия и гръден кош на генерала. Кожата му почти навсякъде бе покрита с кървящи скорошни язви.
Поляков пое дъх, преглътна конвулсивно и с мъка се удържа да не повърне. Измъкна се от групата и викна високо:
— Повикайте лекар!
Беше ужасен и целият трепереше.
— За бога, някой да повика лекар!
Няколко часа по-късно майор Поляков седеше на пейка в коридора пред вратите на интензивното отделение в Областната клинична болница. Бе опрял лакти на коленете си, стиснал глава с двете си ръце — очите му мътни и зачервени. Доста потиснат, вперил очи в напуканите плочки на пода, адютантът разсеяно чуваше неясните и пукащи съобщения по старата радиоуредба: периодично викаха лекари и сестри от персонала на различни места в болницата.