— Във всеки случай радвам се да чуя, че си извадил необичаен късмет — продължи Клайн. — Като си помисля, при малко по-различно развитие на нещата можеше и ти да лежиш убит на онзи мост.
— Точно така, сър — съгласи се американецът. — Между Другото, тукашната полиция споделя преценката ви за ситуацията.
Клайн изсумтя.
— Значи чешките власти вече са ти задавали неудобните въпроси? Например как така си съумял да оцелееш срещу такива експерти по почистването?
— Би могло и така да се каже — поусмихна се Смит. — Добавете, моля, и думите non grata към моята persona и получавате доста ясна представа за сегашното ми положение. Експедират ме по съкратената процедура, още с първия самолет за Лондон.
— Е, това е неприятно, но не и фатално. Нито за кариерата, нито за прикритието ти — коментира Клайн. — Има нещо далеч по-важно: съществува ли риск онези хора да се доберат до теб сега?
Смит се замисли. Въпросът бе повече от точен, но труден за отговор. Пък си го бе и задавал на няколко пъти още предишната нощ. Докъде се простират пълномощията и възможностите на агентите, които се бяха опитали да го ликвидират? Докъде са в състояние да стигнат? Дали с елиминирането на руския учен се изчерпва и задачата им или не? Може би имат нареждане да отстранят всички, с които Петренко е имал контакт във връзка с проучванията си?
— Напълно е възможно — рече на глас Смит. — Не знам дали е вероятно, но е възможно.
— Разбрах — отвърна Клайн и линията затихна, но Смит не затвори и както и очакваше, шефът му се обади отново след по-малко от минута. — Ще ти уредя помощ оттук. Няма да е кой знае каква, тъй като времето е много кратко, но не ми се иска да стоиш там без никаква подкрепа. Можеш ли да останеш на място поне един час?
— Мисля, че няма проблем — кимна Смит.
— Добре. Обади ми се, преди да напуснеш участъка — рече Клайн, поколеба се за миг, сетне въздъхна. — И внимавай, Джон, не прибързвай със самоубийствени ходове. Направи каквото можеш. Аз докато направя нужното тук, може да мине цял век, нали знаеш?
Джон се засмя, той ли не познаваше стила на шефа?
— Ясно, сър, ще запомня — обеща той.
Мъж на средна възраст в дебело кафяво палто, кожена шапка, ръкавици и с огледални слънчеви очила излезе от главния вход на полицейския участък на „Конвикска“. Вървеше бързо в югозападна посока, всъщност към реката, без да се обръща назад. Недалеч от полицията, в тясна странична уличка го чакаше черен мерцедес с опушени прозорци. Макар че бе паркиран абсолютно неправилно, дипломатическите му номера и специалният знак на предното стъкло бяха пречка за намесата на пословично строгите надзиратели на движението, които не пестяха усилия и глобяваха безкомпромисно. Макар че денят бе мрачен, слънчевите щори на задния прозорец на автомобила бяха спуснати.
Със същата бърза, неспокойна походка мъжът стигна до мерцедеса, отвори страничната врата и се настани на шофьорското място. Свали шапката и слънчевите очила и със замах ги запрати на широката кожена седалка до себе си. С все още облечената в ръкавица ръка нервно поглади стърчащата си къса кестенява коса, видимо току-що подстригвана.
— Е, какво установи? — обади се мрачен глас от задната седалка.
— Общинската полиция не е освободила американеца поне засега — отвърна човекът на волана — румънец, чието име бе Драгомир Илионеску — и погледна в огледалото за задно виждане, едва различавайки фигурата на седящия отзад. — Но не и за дълго. Както и предположихте, запазили са му място в самолет, който излита днес следобед. За Ню Йорк през Лондон.
— С официална охрана ли ще се движи?
— Не, очевидно не. Чехите очакват той сам да си осигури транспорт до летището.
— Доколко може да се вярва на тукашния информатор? — попита гласът отново.
— Досега винаги е бил точен, значи може да се разчита на думите му — сви рамене румънецът. — Нямам основания да се съмнявам и този път.
— Чудесно — откликна фигурата отзад и зъбите й студено блеснаха в сумрака на купето. — Значи ще успеем да организираме вълнуващо пътуване на подполковник Смит. Уведоми целия екип. Всички незабавно да тръгват. Всеки си знае ролята.
Илионеску послушно посегна към автомобилния радиотелефон. Включи кодиращото устройство, понечи да набере, но се поколеба и запита:
— Необходимо ли е да поемаме риска? Искам да кажа, Петренко така и така е отстранен, откраднатите от него материали са унищожени в реката. Тоест главната задача е изпълнена. Имайки предвид това, какво значение има животът на един американски лекар?