— Е, хайде, поне от това да се възползваме.
И тримата агенти на Първи отдел хукнаха нагоре по пътя в източна посока, устремени към върха на платото.
Промъквайки се внимателно сред истинска джунгла от храсти, Ранди Ръсел се спря, стресната от внезапния блясък, който освети ската високо над нея, ярко огрявайки околния пейзаж с високата трева, плодните дръвчета с окапали листа, опънатите тук-там телени огради на нивото на човешки ръст, ерозираните и обрасли в шубраци стари тераси. Инстинктивно залегна и изчака блясъкът да избледнее и околната природа отново да потъне в мрак.
Извади късмет: в настъпилата мъртва тишина след експлозията чу приглушени гласове. Идваха отгоре и малко вляво. Внимателно се поизправи и приведена, отново тръгна по склона, движейки се в същата посока. Придвижваше се максимално безшумно, но гласовете изведнъж замлъкнаха, може би хората доловиха шума от стъпките й.
Стигна телена ограда и клекна, сетне пропълзя под плета. Под бледата лунна светлина тук теренът беше по-открит. Отпред се простираха няколко обрасли с трева могилки с положени отгоре им сиви камъни, но пространството между тях тънеше в гъсти сенки.
Реши, че е време да огледа по-добре пътя пред себе си. Измъкна от калъфа нощния бинокъл и настрои електронния увеличител на образа. Апаратът беше последна дума на техниката: усилваше дори и най-слабия лъч светлина в околната среда, било лунен или звезден, и практически превръщаше нощта в ден.
Така стана и сега — пейзажът отпред се разкри абсолютно ясно и отчетливо.
Пред нея се открояваше правоъгълна мрежа от подобни на мънички улици тесни, стъпаловидни алеи, изрязани в склона. В каретата помежду тях се издигаха малки къщи, строени от блокове вулкански туф, подобен на ситно надупчен сив варовик. Някои от покривите бяха конични, други — плоски, но почти всички бяха тревясали. В централната част на фасадата във всяка една ниско зееше тъмнеещ трапецовиден отвор, а на окачените над тези входове големи каменни плочи бяха изрязани надписи на древен език. Отвъд сградите се виеше път с парапет, който водеше към празен в момента паркинг.
Ранди се досети: това е тукашният древен етруски град на мъртвите. Предния ден, веднага след полета със самолета от Германия, бе правила бързи справки и сравнително повърхностно проучи този район. Някои от гробниците бяха на повече от три хиляди години. В Орвието, близо до местната катедрала, имаше музей, където бяха изложени стотици намерени в некропола предмети — вази, съдове за вода, оръжие и брони, събирани там още от деветнайсети век.
Замисли се. Сигурно Ренке и тръгналият с него охранител се крият някъде тук, в некропола. Изчакват стрелбата да отшуми, а сетне да се измъкнат по обратния път. Не е лоша идеята, а скривалището е направо идеално, рече си Ранди. Всеки, който тръгне да обикаля по тесните алеи, за да ги търси, ще се превърне в отлична мишена. Спокойно ще успеят да отстранят преследвачите си.
Прибра бинокъла и се придвижи бавно и внимателно напред. Излязла на открито, тя се плъзна във високата трева и запълзя към гробниците, като грижливо подбираше най-плътните сенки.
От време на време спираше и се ослушваше с надежда отново да долови шепот, който ще й подскаже къде са се мушнали онези двамата. Но не чу нищо повече, само далече отдолу долитаха сирените на полицейските коли, пожарните и линейките, които бързаха да стигнат до пожара в комплекса на ЕЦПН.
Накрая си определи цел — неголяма и рядка горичка от ниски дървета, точно над некропола. Оттам отлично би могла да наблюдава цялата му площ с алеите, особено онези, които водеха в посока на пътя към Орвието. Именно тях биха избрали за измъкването си Ренке и охраната му.
След малко стигна на мястото и отново извади бинокъла. Започна методично да оглежда къща по къща, парцел по парцел, започвайки от онези, които намираше за най-удачни като път за бягство. Предполагаше още, че двамата са избрали скривалище, откъдето най-лесно биха могли да следят евентуално влизащите в града на мъртвите откъм пътя или паркинга.
Ранди продължаваше огледа от място на място и бе стигнала до гробница в средата на централната алея, когато интуицията й подсказа, че е на прав път. Окулярът се плъзна по контурите на входа, сетне отмина надолу, но вътрешният глас се обади отново. Върна бинокъла отново на отвора. Каква бе тази бледа сянка вътре? Парче отчупен камък, игра на лунните лъчи? Или нещо друго?
Ранди задържа дъх, реши да изчака търпеливо. Търпението й бе възнаградено: силуетът се раздвижи, постепенно придоби очертания и яснота. Това там бе човешка глава, ето и раменете на леко брадясал мъж, приклекнал от вътрешната страна до ниския отвор. Внимателно надничаше надолу по алеята към входа на некропола. Ето го, отново се помръдна, промени позицията, сега тя видя и оръжието в ръцете му.