С огромно усилие на волята Джон надмогна неистовото желание да побегне или отново да се затъркаля някъде встрани, по-далеч от надвисналата смърт. Но устоя и остана на място, яростно отвръщайки на отсрещния огън. Цевта на MP5 се загря, оръжието подскачаше в ръцете му и риташе. Смит стискаше челюсти, скърцаше със зъби, така донякъде преодоляваше разкъсващата болка и с омерзение и гняв продължаваше да стреля.
Фасадната базалтова стена на станцията заприлича на решето от попаденията на тежките деветмилиметрови куршуми, които изравяха същински малки кратери в нея. Изпотрошени бяха всичките предни стъкла, разбита бе заключената врата. Пръсна се още един декоративен съд, падна и вторият от мъжете на Брант, в следващия миг рухна и самият той, свличайки се на земята върху другия.
Затворът на автомата в ръцете на Джон изтрака и остана в крайна задна позиция. Свършили се бяха трийсетте патрона в пълнителя. Смит трескаво извади нов от жилетката и изхвърляйки стария на земята, презареди. Дръпна затвора, вкара патрон и бързо се огледа.
С пръст на спусъка се взря в станцията отсреща. Очите му потърсиха признаци за живот. Но не — и трите тела лежаха неподвижни върху раздрания от куршуми и рикошети паваж. Нищо не се помръдваше. Падна тежка, плътна тишина. Странно бе това отсъствие на шум и звук след постоянния тътен и чаткащите автоматични откоси в наситената престрелка.
— Джон! — обади се Киров.
Руснакът, все така приведен над Фиона Девайн, отчаяно се опитваше да спре кръвотечението от бедрената й рана.
— Имам нужда от помощ — рече той с угаснал глас.
Смит се изправи на крака, залитна, сетне успя да се стабилизира, но нова вълна на силна болка протече като електрически ток по дясната му страна. Скръцна със зъби и волево закрачи към двамата си другари. Ранената бе в съзнание, но бе силно пребледняла и започваше да трепери ситно. Настъпваше типичният шок.
Джон погледна Киров. И той бе пребледнял.
— Догони Малкович, Олег. Той тичаше към онази крепост там… вероятно се е скрил в нея — тихо рече американецът. — Аз ще се погрижа за нея.
Киров гневно поклати глава.
— Но аз…
— Аз съм лекарят — настойчиво каза Смит. — Забрави ли? Остави ме да си свърша работата. А ти иди и свърши твоята. Ако и сега Малкович ни избяга, значи всичко, което направихме досега, ще е било напразно. Хайде тръгвай, какво чакаш!
Киров го погледна гневно. Сетне въздъхна, смръщи се още повече, но кимна и без да каже дума повече, приклекна и внимателно докосна челото на Фиона. Тогава се изправи с автомата в ръка и затича към крепостта.
Смит застана на колене край Фиона и грижливо разгледа раната. Внимателно разкъса плата на панталона й, за да си освободи място за работа, отново и отново огледа входното и изходното отверстие на куршума. Опипа внимателно крака, на места натискайки по-силно, за да разбере има ли счупена кост или раздробени парчета. Фиона изпъшка силно няколко пъти, сетне стисна зъби и само дишаше тежко през тях.
— Съжалявам, налага се — успокоително говореше Джон.
От джоба на жилетката извади превързочни пакети, измъкна марли с дезинфектанти и бинт, изчисти раната и я превързва. Сетне смъкна своята жилетка, нави я на топка и я подложи под крака, за да го повдигне.
— Лоша ли е раната? — запита го тя.
— Чист късмет — равно отвърна Джон без повече обяснения.
— За втори път го казвате тази нощ, подполковник — опита се да се усмихне тя. — Без да зная защо обаче, съвсем не се чувствам късметлийка в момента.
— Късметът е нещо относително, госпожице Девайн — отвърна на усмивката й Джон, но веднага след това заговори сериозно. — Ето на — този куршум някак си е пропуснал всички важни кръвоносни съдове, а и самата кост. Бедреният мускул е доста разкъсан, обаче тези неща се оправят. Всичко ще зарасне нормално, само веднъж да ви отведем в свястна болница.
В това време силно възбуденият глас на Ранди Ръсел прозвуча в слушалките.
— Джон — възкликна тя — Ренке е мъртъв, обаче взех материалите, които носеше със себе си. Невероятни неща… Тръгвам нагоре към вас. Какво е положението там?
Смит изви микрофона към устата си.
— И Брант е мъртъв. Обаче Малкович се измъкна, а Девайн е ранена.
Продължи да говори бързо, описвайки ситуацията и последните събития, както и местонахождението им.
— Колко време ти е нужно, за да дойдеш тук?
— Дай ми пет минути и съм при вас — обеща тя.