— Спомням си, че ви наредих да не мърдате от мястото си — тихо рече Смит.
Тя се усмихна, а в очите й наред с болката светнаха и дяволити пламъчета.
— Вярно, подполковник. Дори ми заповядахте. Само че аз съм цивилна и не съм свикнала да изпълнявам заповеди от военните.
— За наше щастие — задавено рече Киров и като се приближи, я пое в мечешките си обятия. — Благодаря ти, моя мила, мила Фиона — емоционално добави той и се наведе да я целуне.
Ухилен, Смит им обърна гръб, за да се приближи към разтреперания финансист. В същия миг в далечината се чу приглушеният рев на хеликоптерните двигатели. Той ставаше все по-силен, машината приближаваше. Беше време да поемат пътя за дома.
Епилог
23 февруари
На борда на „Еър Форс“ 1
Навигационните светлини мигаха на равни интервали, мощният 747–200В — официалният президентски самолет, известен като „Еър Форс“ 1 — се носеше плавно на изток през нощното небе над Европа. Облачният слой под машината бе равен и плътен, но на тази височина небесният свод бе обсипан с красиви примигващи звезди. Двойки американски изтребители Ф-15 и Ф-16 прелитаха наблизо на смени, постоянният охранителен конвой. На известно разстояние зад красивата птица „Еър Форс“ 1 мигаха още светлини — това бяха две гигантски летящи цистерни КС-10, постоянно подсигуряващи горивото и боеготовността на ескортиращите изтребители.
— Приблизително един час до пристигането, господин президент — докладва стюардът, застанал до отворената врата на оборудваната като официален въздушен кабинет кабина.
Президентът Кастила вдигна очи от документите на бюрото пред него.
— Благодаря, Джеймс — рече той и когато вратата зад униформения служител се затвори, се извърна към седналия търпеливо на малко канапе Фред Клайн. — Е, готов ли си за голямото представление?
— О, да, сър — кимна шефът на Първи секретен отдел и се усмихна. — Да се надяваме, че изпълнението ще бъде добре оценено.
Кастила се засмя.
— О, убеден съм, че ще го оценят… макар и не по най-приятелския начин.
Протегна ръка към интеркома на бюрото и вдигна слушалката.
— Генерал Уолъс? Говори президентът. Можете да включите горещата линия с Москва за онзи разговор, за който стана дума по-рано.
Кастила и Клайн изчакаха няколко минути, докато комуникационният радиоекип на борда на самолета успя да направи връзката с Кремъл. Накрая от говорителите в кабината прозвуча глас:
— Президентът Дударев е на телефона, сър.
— Добро утро, господин президент — приветливо заговори Кастила. — Извинявам се, че ви безпокоя толкова рано, но проблемите, които се налага да обсъдим, са наложително спешни.
— Късният час не представлява проблем за мен, господин президент — учтиво отвърна руският лидер, а гладкият му, спокоен глас прозвуча ясно по обезопасената срещу подслушване линия. — Напоследък ми се случва да работя и до по-късно… Тежък е президентският кръст, който и двамата носим, но, убеден съм, че това ви е добре известно.
Кастила тихичко изсумтя. Я го виж, проклетника, колко е гъвкав, рече си той. Ама не, време беше да удари с юмрук по масата.
— О, да, убеден съм, че точно сега си ужасно зает, Викторе — хладно откликна Кастила, нарочно минавайки на „ти“ и на малкото име — грубоватостта също може да бъде държавническо оръжие, не по-малко ефективно например от дипломатичната иносказателност и метафората. — Вероятно доста време се губи, когато планираш конспирации и с нищо непровокирана агресивна война срещу по-малките си и по-слаби съседи, нали?
Отсреща настъпи мъртва тишина, а след малко руснакът отговори:
— Наистина не разбирам какво точно целите, господин президент.
— Хайде да зарежем дивотиите, нали така? — отсече Кастила с още по-нападателен глас и намигна на Клайн. — Какво ще се залъгваме, по дяволите, нали видях мобилизационните ви графици, оперативните ви планове и списъка на мишените. Чух и аудиозаписи лично с твоя глас — обсъждахте същите планове. И да ти кажа още: украинската полиция и специализираните звена за обезвреждане на бомби вече намериха взривните устройства, поставени от ваши агенти в Полтава, за да разиграват фалшиви сценки на антируски тероризъм.
— Не мога дори да си представя откъде сте изровили такива чудовищни фабрикации — студено отвърна Дударев.
Кастила се раздвижи в стола и отново намигна на Клайн.
— Откъде ли? Въпросът по-скоро е от кого. От твоя добър приятел Константин Малкович, Викторе. От него.