— Малкович е капиталист и спекулант, който върти бизнес в моята страна — сопна се Дударев. — Извън това аз нищо повече не зная за него.
— Тази твоя лъжа няма да мине, Викторе. Съветвам те да излезеш с нещо по-изобретателно, и то по-бързичко, защото времето лети — сви рамене Кастила и надникна през прозореца, съзирайки мигащите червено-зелени навигационни светлини на ескортиращите изтребители. — Хайде да поговорим например за факта, че ти вдигаш телефона и нареждаш на хилядите си войници, танкове, самолети и друга техника, изпратени по границите на Украйна, Грузия, Казахстан, Армения и Азербайджан, да се обърнат кръгом и да се прибират по живо и по здраво в мирновременните си казарми… и това да стане бързо.
— Мога ли да ви кажа нещо откровено, господин президент? — мрачно запита Дударев.
— Разбира се, че може — отвърна Кастила и се ухили, хвърляйки поглед към седналия срещу него Клайн. — Аз съм голям почитател на откровеността. Още повече, че излязло от твоята уста такова нещо е истинска рядкост.
— Ако наистина съм изпратил толкова много готови за война бойци, танкове и самолети там, където казвате, защо пък така лесно трябва да се отказвам от плановете? Може би си мислите, че гласът и обноските ви са много страшни?
— О, не, ни най-малко, Викторе — рече Кастила любезно. — Друго си помислих — че не си готов за мащабен конфликт със Съединените щати… и с НАТО. Ти сигурно имаш предвид светкавични кампании срещу слаби и дезорганизирани местни сили, а не сериозен сблъсък с най-могъщия съюз в човешката история.
— Само че вие нямате отбранителни договори с Украйна или Грузия, или която и да е от останалите държави — остро възрази Дударев. — Нито разположени на тяхна територия сили. Пък и струва ми се, че нито вашата страна, още по-малко вашите съюзници ще ни се опълчат чак толкова много. Никой в Лондон или Берлин, или Париж, дори и в Ню Йорк няма да подкрепи война срещу Русия заради неколцина бедни и гологъзи азербайджанци и тям подобните им нещастници от другите страни.
— Може би съюзниците няма да го направят заради няколко бедни и гологъзи азербайджанци, както казвате — съгласи се Кастила и се поизпъчи зад бюрото. — Но със сигурност ще го направят, ако вашите действия застрашат живота на американци, още повече на политически лидери, които са добре известни и уважавани. Като мен например.
— Какво казахте? — стресна се руският лидер. — За какво говорите?
Кастила погледна часовника. Шумът на огромните четири двигателя на машината 747 отвън се промени — пилотите променяха режима им и подготвяха машината за кацане.
— Мисля си, че трябва да знаеш следното: след около четирийсет и пет минути ще бъда в Киев — там пристигам с президентския самолет. И мисля да поостана в Украйна поне няколко дни. Заедно с новите й лидери имаме доста важни дела да обсъждаме, включително и договор за взаимозащита.
— Невъзможно!
— Напротив — отчетливо отвърна Кастила и гласът му внезапно се втвърди. — Днес Украйна е независима държава. Струва ми се, че си забравил този дребен факт, Викторе.
Дударев премълча.
— Същото положение важи и за останалите бивши съветски републики — продължи Кастила. — Именно по тази причина голяма група представители на САЩ, на НАТО и на Япония, включително и моят държавен секретар и министърът на отбраната, ще направят обиколка на тези страни през следващите няколко дни. И ти гарантирам, че ако дори един-единствен руски танк, бомбардировач или пехотинец наруши границите им, Русия ще се види в чудо — затънала във война, която не може да си позволи, защото не е по силите й. Война, която съвсем сигурно ще загуби.
— Вече започвате да обиждате — отсече Дударев отсреща.
— Напротив — отвърна Кастила с леден глас. — Държа се изключително търпеливо. И все пак да те уверя, че нито моята страна, нито лично аз ще забравим или простим някога решението ти да насочите оръжието ХИДРА срещу нас.
— ХИДРА ли? — запита Дударев, имитирайки удивление, но за пръв път в гласа му се прокраднаха нотки на несигурност, дори и на страх. — Направо не зная за какво говорите.
Президентът не отговори пряко на последните му думи.
— Виж, Викторе, има една стара поговорка. Тя гласи така: спиш ли до куче, сутринта току-виж си хванал бълхи. Е, фигуративно, разбира се. Но да ти го кажа направо: професор Вулф Ренке беше едно такова мръсно куче, а ти сега си класическият случай на човека с бълхите. Когато се добрахме до Ренке, той носеше със себе си една много интересна чанта, а в нея имаше множество шишенца с някаква си прозрачна течност…