— Благодаря ти, че се съгласи да се срещнем на това място. Извън конференцията, искам да кажа. Зная, че не е най-удобния за теб вариант, но…
— Не се безпокой — отвърна Смит и отново се усмихна. — Повярвай ми, тук ми е по-забавно, отколкото, да речем, няколко часа да слушам скучния доклад на Козлик за хепатитни и тифусни епидемии в Горно Нанадолнище.
За миг в уморените очи на Петренко се мярнаха искрици смях.
— Прав си, че едва ли доктор Козлик е най-забавният оратор, но пък иначе работата му е блестяща и изключително полезна.
Смит кимна в знак на съгласие и търпеливо се приготви да изчака обяснението на руснака, който настоятелно бе молил за сегашната дискретна среща. Заедно с Петренко бяха в Прага за поредната международна конференция на тема „Активизиране на инфекциозните заболявания в Източна Европа и Русия“. Отдавна овладени в развитите страни смъртоносни болести отново се разпространяваха масово в някои части на някогашната съветска империя. Знаеха се основните епидемиологични причини — рухналите системи на здравеопазването, ниските хигиенни норми, недостатъчните превантивни мерки. А всичко това бе резултат от десетилетия безразличие, занемарен контрол и, разбира се, падането на стария комунистически строй.
И двамата бяха активни участници в борбата срещу световните кризи в областта на здравеопазването. Наред с всичко друго доктор Джон Смит бе опитен молекулярен биолог в АИМИИБ — Институт за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ във Форт Дерик, Мериленд. Петренко бе високоуважаван и ценен специалист в областта на редките инфекции към московската Централна клинична болница. Познаваха се лично от няколко години, уважаваха се високо един друг като професионалисти с голям опит, умения и най-вече дискретност. Затова когато по-рано същия ден видимо разтревоженият Петренко го бе дръпнал настрани и помолил за личен разговор извън рамките на конференцията, Смит се бе съгласил без колебание.
— Имам нужда от помощ, Джон — обади се най-сетне руснакът и с трудност преглътна. — Получих важна информация… смятам, че тя спешно трябва да стигне до компетентните медицински власти на Запад.
Смит го изгледа внимателно.
— За какво става дума, Валентине?
— В Москва има ново заболяване, което не познавам… не бях виждал подобна болест — обясни тихо Петренко. — Ужасно, така ме плаши…
Смит усети тръпки по гърба си.
— Продължавай.
— За пръв път попаднах на случай преди два месеца — рече Петренко. — Дете беше, хлапе само на седем годинки. Първите оплаквания били болки в цялото тяло, упорита висока температура, все не успявали да я свалят. В началото местните лекари сметнали, че е обикновен грип. Изведнъж състоянието му се влошило рязко — косата му започнала да пада. По цялото тяло се появили болезнени обриви, а сетне и кървящи язви, всъщност сериозни открити рани. Констатирали анемия, стигнала високи стойности. Сетне всички органи — черен дроб, бъбреци и накрая сърцето — просто блокирали.
— Господи! — възкликна Смит, представяйки си ужасните страдания на болното дете, и се намръщи. — Всички тези симптоми удивително приличат на особен вид отравяне, като с високи дози радиация.
Петренко кимна, сви рамене.
— Да, така помислихме и ние отначало. Но въпреки проучванията и систематичните ни проверки не успяхме да установим момчето да е било излагано на облъчване. Просто не е било близо до радиоактивен материал — нито у дома, нито в училището. Нито където и да е другаде.
— Заразно ли беше заболяването? — отново запита Смит.
— Не — отвърна руснакът, поклащайки глава категорично. — Не и не. Никой около него не се разболя. Нито приятели, нито родителите, близките или някой от лекуващия персонал.
Направи отчаяна физиономия и добави:
— И нашите изследвания нищо не показаха — никакъв вирус, никаква бактериална инфекция. Всеки пореден токсикологичен тест бе отрицателен. Не намерихме следи от отровни субстанции, вредни химикали или нещо подобно с такава поразяваща сила.
— Мръсна работа — поклати глава Смит.
— Направо ужасяващо, ти казвам — откликна руснакът.
Свали очилата си и трескаво забърса стъклата, все така притискайки куфарчето към гърдите си. Постави очилата и заговори отново: