Сатириците наричаха Дударев „Цар Виктор“. Само че хумора в това прозвище отдавна го нямаше, а вложената в началото ирония се бе превърнала кажи-речи в жестока истина.
— Ще направя всичко възможно твоето име да остане извън това — обеща Смит. — Само че вашите органи вероятно ще успеят да засекат следата и да стигнат до теб, след като веднъж излезе официалната информация. Разбира се, ако още преди това по обичайните канали не изтекат някои подробности. Убеден съм, че и такива неща ще се случат — винаги е ставало така.
Помисли за секунда-две и изгледа руснака.
— Може би е по-добре сам да изнесеш случая. Така сигурно ще е по-безопасно за теб.
Петренко повдигна вежди.
— Искаш да кажеш да потърся политическо убежище ли?
Смит кимна.
Но руснакът заклати глава, сви рамене.
— Не, не мисля така. Въпреки всичките ни грешки и залитания на първо място съм руснак и такъв ще си остана завинаги. И от родината от страх няма да избягам.
Усмихна се тъжно и добави:
— Освен това има и една подходяща за случая философска теза. Не я ли знаеш? Какво е необходимо, за да победи злото? Достатъчно е свестните да бездействат. Ето така. И вярвам в тази теза, разбираш ли ме? Затова ще си остана в Москва, ще се опитам да се преборя с моите скромни възможности.
— Prosim, muzete mi pomoci — гласът, молещ за помощ, долетя до тях някъде от близката околна мъгла.
Стреснати от неочаквания звук, Смит и Петренко се извърнаха.
Немного по-млад от тях човек, черноок, теснолик, стоеше на малко повече от метър зад гърба им. Бе смръщен, със сурово изражение, държеше протегната към тях ръка, сякаш просеше пари. Кестенявата му коса бе дълга, същинска грива, отдавна немита, а от дясното ухо висеше обеца във формата на мъничък сребърен череп. Дясната му ръка бе скрита в пазвата на дълго черно палто. Зад него имаше още двама подобни — в почти еднакви дрехи, еднакво намръщени, със същите обеци.
Реагирайки почти инстинктивно, Смит престъпи напред, застана пред по-ниския руски учен.
— Съжалявам — рече той на собствения си език. — Не ви разбирам. Говорите ли английски?
Дългокосият бавно отпусна лявата ръка.
— Ти си американец, да? — сега говореше разбираем английски.
Нещо в поведението и цялото му излъчване изпратиха ясен сигнал на Смит: на тези типове работата им не е чиста.
— Така е — отвърна той.
— Хубаво тогава — отсече онзи. — Всички американци са богати. А аз пък съм беден.
Черните му очи се преместиха върху Петренко, сетне се върнаха към Смит. Усмихна се, оголи хищни зъби.
— Значи ще ми дадеш черното куфарче на твоя приятел като подарък, да?
— Джон — промърмори обезпокоено руснакът зад него. — Тези хора не са чехи.
Дългокосият го чу и широките му рамене се повдигнаха леко.
— Доктор Петренко е прав — рече той със същата хищна гримаса. — Поздравявам го за добрия усет.
В следващия миг скритата му ръка излезе изпод палтото с отмерено, плавно движение. Държеше широк сгъваем нож, чието острие изскочи с меко изщракване. Беше остро като бръснач и, разбира се, смъртоносно.
— Но аз все още искам куфарчето! Веднага!
По дяволите — рече си Смит. Хладнокръвно наблюдаваше тримата мъже, които бавно образуваха полукръг около него. Усещаше ги отлично — убийци. Отстъпи, парапетът се допря в гърба му, а зад него имаше само празно пространство и Вълтава. Нещата вървяха зле. Без оръжие, трима срещу един, на мост, заобиколени от мъглата. Наистина зле.
Всякакви надежди да пусне някоя банкнота и да ги разкара от себе си бяха изчезнали в мига, когато чу онзи да нарича Петренко по име. С лекота и самоувереност. Не, тук не ставаше дума за обикновени бандити и обир на дребно. Стига да не бъркаше, а дългогодишният му опит го бе подвеждал изключително рядко, тези тримата бяха професионалисти, обучени да изпълняват бързо и чисто поставената им задача, да не оставят живи свидетели след себе си. Насили се да се усмихне, получи се криво, но все пак…
— Е, вижте, добре сега… хм, щом пък така искате, добре. Но наистина няма нужда някой да пострада, нали така?