Течението го носеше все така устремно, но след малко американецът успя да се извърне. Отзад, в кълбетата мъгла се мяркаше силуетът на Карловия мост, някъде встрани се чуваха викове и панически гласове, а ехото ги усилваше и понасяше над реката. Изглежда, изстрелите бяха разтревожили пражките граждани достатъчно, че да ги извадят от инерцията на зимната летаргия. Смит изплю колкото можа повече от водата в устата си и се опита да овладее ситуацията.
След малко успя да победи силата на течението и да свие към източния бряг. Замахваше мощно. Всъщност бе добър плувец, но това не бе достатъчно. Съзнаваше отлично, че всяка секунда му е скъпа — свирепият студ го побеждаваше, телесната температура падаше бавно, но сигурно. Още малко и силите ще го напуснат. Сега и зъбите му затракаха, не можеше повече да ги контролира, по цялото му тяло лазеха тръпки, мокрите дрехи го теглеха надолу.
Изминаха две-три фатални минути на отчаяние и неимоверно усилие. Обвитият в мъгла бряг изглеждаше все така далечен и недостижим. Знаеше, че времето му изтича, напрегна всичките останали сили, събра цялата си воля и зарита колкото краката му държаха. Този път ръцете му допряха брега, с връхчетата на пръстите усети кална земя, дребни камъчета. Напъна се още веднъж и успя да се измъкне от Вълтава. Попадна на тясна ивица мъртва трева, наоколо стърчаха добре подрязани дръвчета. Изглежда, бе излязъл на крайбрежния парк.
Трепереше целият, болеше го всеки мускул, но успя да се изтърколи по гръб и застина на място, загледан в тъмнеещото сиво небе. Минаха няколко минути, той се унасяше и стряскаше, прекалено изтощен да направи каквото и да е.
Изведнъж някой наблизо ахна стреснато. Смит долови звука и примигвайки от болка, се извъртя настрани. Забеляза дребна възрастна жена в кожено палто, само на две крачки от него, леко наведена, тя го гледаше с удивление и страх. В краката й се въртеше мъничко кученце и възбудено душеше въздуха. Вече доста се бе смрачило, а и с всяка следваща секунда, изглежда, ставаше още по-тъмно и по-тъмно.
— Полиция — издума американецът, с мъка раздвижвайки заледените си, сковани челюсти.
Очите на жената се разтвориха още повече.
Напрягайки цялата си воля, Смит прошепна на своя развален чешки:
— Zavolejte policii — извикайте полицията!
Преди да успее да каже още нещо, бързо настъпващият мрак го погълна гостоприемно и той загуби съзнание.
Глава втора
Щаб Северно оперативно командване
Чернигов, Украйна
Векове наред наричали Чернигов „княжески град“, защото той бил крепостта столица на едно от княжествата в самото сърце на Киевска Рус — огромна, независима федерация на воини викинги, наричали себе си господари на всички земи и техните блага, които тепърва щели да се превръщат в бъдещите Русия и Украйна. Някои от най-красивите черниговски катедрали и манастири датират от единайсети и дванайсети век, а златните им кубета и камбанарии придават истинска елегантност на този исторически град. Всеки сезон от Киев там пристигат стотици автобуси с туристи, изминавайки неголямото разстояние от сто и четирийсетина километра в южна посока, за да се наслаждават на древните забележителности и произведения на изкуството.
На малцина от тези туристи обаче им се отдава да забележат изолирания в градските покрайнини военен комплекс от съветско време — множество сгради от стоманобетон. Там — зад тройни телени мрежи, охраняван от тежковъоръжени подразделения — се намира административният център на една от трите най-важни бойни структури на украинските военни — т.нар. Северно оперативно командване.
Днес слънцето бе вече изгряло, но на множество места в комплекса прозорците все още светеха. А на паркингите около триетажната централна сграда още от предната вечер стояха множество щабни автомобили с флагчета на всички главни единици на командването. И тук лампите не бяха загасени.
В претъпканата с офицери зала за инструктаж се намираше и майор Дмитрий Поляков. Грижливо си бе избрал близко стратегическо място, откъдето да вижда максимално добре своя началник — генерал-лейтенант Александър Марчук — човекът, който бе начело на Северното армейско оперативно командване (САОК). Високият млад майор Поляков току опипваше, отваряше и затваряше голямата папка под мишницата си, за да се увери, че не е загубил нито един от докладите и проектозаповедите, от които генералът може евентуално да има нужда по време на извънредното съвещание. Поляков отлично познаваше началството — сурово взискателен, абсолютно професионален воин, очакващ от подчинените и най-вече от старшия си адютант перфектна и светкавична реакция във всяка ситуация, при всяка нужда и спешна заповед.