— Моля, елате с мен — каза тя.
Стоун стана от масата, остави няколко франка за сметката и я последва навън.
— Господин Дунаев се извинява, че е толкова внимателен — каза тя, когато тръгнаха по Рю де ла Рокет. — Каза, че сигурно ще го разберете.
— Напълно го разбирам.
— Много е развълнуван, че ще се срещне с приятел на стар приятел.
Тя не преставаше да бърбори и го поведе по малка странична уличка, после спря пред ръбеста, червено-черна кола. Стоун се досети, че това е ситроен, вездесъщото евтино и не много сигурно превозно средство, което първоначално бе имало само три колела, преди френското правителство да разпореди да станат четири.
— Моля — каза тя, като тръгна към шофьорското място, — ще ви закарам при него.
Вратата не беше заключена. Стоун седна на предната седалка до нея и веднага почувствува, че нещо не е в ред. Замръзна от ужас, после бавно обърна глава и видя пистолета, насочен към него от задната седалка.
Вцепени се. Жената се протегна и го претърси с ловкост, която приличаше на професионална. Продължи да се обръща съвсем, съвсем бавно, с бучаща в ушите му кръв, и успя да разгледа по-ясно човека на задната седалка, мъжа, който, изглежда, бе клечал там и бе чакал.
Бяха му устроили клопка, но защо? Дунаев беше предател, убиец, обърнал гръб на съветската държава не по идеологически причини, а от страх за живота си. Беше ли възможно и той да е свързан с фанатиците на Запад, които ръководеха М-3?
— Моля, не се опитвайте да направите нещо — чу се глас зад него. Французин. Говореше английски със силен акцент. Ситроенът се беше отделил от бордюра и се бе слял с движението. — Погледнете в огледалото. Виждате ли колата зад нас?
Стоун кимна бавно. Друг ситроен зад тях явно ги следваше отблизо. Дунаев не пропускаше нищо, това трябваше да му се признае.
— Влиза ли в намеренията ви да ми кажете къде ме водите? — попита Стоун.
Не последва отговор.
Няколко минути пътуваха, без да разговарят. Червенокосата жена непрекъснато поглеждаше в огледалото към колата зад тях. С едната ръка държеше кормилото, а с другата — цигарата. Стоун безмълвно наблюдаваше, пресмяташе, чакаше удобния момент.
Навлизаха в район, значително по-неугледен от този, от който идваха. Много от сградите бяха полуразрушени, а тези, които не бяха, изглеждаха изоставени. Минаха покрай магазин за железария с надупчена от куршуми витрина, покрай бакалница, която беше отворена, но вътре нямаше клиенти. Накрая завиха по отбивка, която водеше в един двор. Ситроенът зад тях продължи по улицата.
— Хайде — каза човекът от задната седалка, — слизай!
Стоун отвори вратата на колата и стъпи в двора. Точно пред него стоеше възрастен мъж в късо палто от черна кожа, все още мускулест, въпреки годините си. Изглеждаше на повече от седемдесет, с дълги кичури бяла коса около широка плешивина. Бледото му лице беше осеяно с бучки мастна тъкан. Дясната му ръка беше протегната сякаш за поздрав. Но държеше пистолет, насочен към главата на Стоун. Пистолетът беше стар, Стоун веднага забеляза това, стар, надежден другар, с който един бивш шпионин не би искал да се разделя. Не беше от обичайните армейски деветмилиметрови „Макаров“. Може би автоматичен „Токарев“ — пистолет, който от тридесетина години не беше вече на въоръжение в Червената армия.
Дунаев ли беше това?
Стоун откъсна очи от пистолета и се усмихна.
— Що за посрещане? — подхвърли на руски той.
— Значи, Вишински ви изпраща — каза най-после човекът.
Стоун кимна.
Човекът се изплю на земята, пистолетът продължаваше да се цели в Стоун.
— Тогава ще изпратя отговор на Вишински — добави той хладно, тихо. — Главата ти.
О, боже! В какво се беше превърнал този руснак?
— Вие Дунаев ли сте?
— Дунаев съм — отвърна човекът. Стоун чуваше равномерния тих шум от стъпки по чакъла зад себе си. Мъжът и жената, които го бяха довели тук. Бавно го заобикаляха. Дунаев повиши глас:
— Ако Вишински, проклетият му кучи син, е решил да се прави на хитър и се опитва да ме намери, има да се пържи в пъкъла. От години чакам този момент.
Стоун разбра какво се бе случило и стомахът му се сви. Беше използувал името не на приятел, на сънародник, а на заклет враг. Вишински, който бе останал в Русия, естествено. И положително считаше Дунаев за предател.