— Искам да ме слушате внимателно — каза Стоун. Сърнето му биеше до полуда. Почувствува раздвижването на въздуха, когато двамата зад него се приближиха. — Знаете, че не съм руснак, господин Дунаев.
Дунаев премигна, но пистолетът му не помръдна.
— Разпознавате акцента ми, нали?
Никакъв отговор.
— Американски е. Знаете това, имате голям опит в общуването с американци. През 1953 година са ви изпратили в Америка със задачата да откриете документ, който е бил нужен на Берия.
За миг Дунаев сякаш трепна.
— Заплашвали сте една беззащитна жена, която някога е била лична секретарка на Ленин. Тя ми даде името ви. Не Вишински. Искам да разберете това.
— Обясненията ви не са достатъчни.
— Вишински е името на другото лице, с което сте ходили при тази жена. Знаех, че няма да се съгласите да се срещнем, освен ако не идвам с някакви… с добри намерения. Това беше най-хитрото, което можах да измисля. Очевидно не съм познал.
Дунаев кимна, почти се усмихна.
— Американец сте. Чувам. Да. — Неочаквано отново повиши глас: — Тогава кой сте?
Стоун започна да обяснява, като внимаваше, но невинаги успяваше, да не изпуска подробностите и така да събуди дълбоко вкоренената подозрителност на емигранта. Разказа му, че се укрива, че срещу него има скалъпено обвинение и че го преследват определени, изменили на дълга си американски институции. Заради това, което е научил. Стоун инстинктивно разбираше характера на Дунаев и сръчно се възползуваше от това. Дунаев бе не само руснак, който познава ужасите на излязлата от контрол държава, но и беглец, който от години пребивава в Европа. Много европейци, преживели годините на Втората световна война — съпротивата, нелегалните движения, емиграцията — изпитват естествена симпатия към мъките на укриващия се от властите човек.
Когато Стоун приключи, Дунаев бавно свали пистолета.
— Достатъчно — каза той на останалите. Стоун се обърна и видя как червенокосата проститутка и приятелят и нехайно тръгват към колата.
— Приемете извиненията ми — рече Дунаев.
Стоун въздъхна, в тялото му постепенно се разля облекчение.
— Сега ми е необходима вашата помощ, много ми е необходима — каза той. — Мисля, че вие можете да ми дадете ключа за събитията, които стават в този момент във Вашингтон и Москва.
— В този момент ли? Но аз…
— Преди години Лаврентий Берия ви е изпратил да намерите нещо, което му е трябвало, за да успее да направи преврат.
— Вие откъде…
— Прикривали сте някого, не е ли така? — Стоун пристъпи на място, мислите му препускаха. — Имало е споразумение между Берия и определени американци, чиито имена се пазят в тайна дори и днес.
Дунаев кимна едва-едва, почти незабележимо.
— И едно от звената в тази верига е била Соня Кунецка — каза Стоун. Това беше обяснението, то се появи в мисълта му с голяма яснота.
Да, обяснението на настоящето наистина се криеше в миналото. Това беше единственият път да се стигне до него, информационните банки на ЦРУ не биха помогнали с нищо.
Началникът на Сталиновата тайна полиция Берия сигурно бе посветил много малко хора в подробностите на плана си и се бе доверявал на Къртицата с кодово име М-3 повече, отколкото на всеки друг. Дунаев, когото бяха оставили жив, сигурно е бил някъде в периферията. Не е знаел най-опасните държавни тайни, но…
— Вие знаете нещо за нея. Трябва да знаете — каза Стоун.
Руснакът се усмихна криво.
— Аз бях свръзката между Берия и Соня Кунецка — отвърна той. — Предположенията ви са правилни.
Стоун едва успя да скрие изненадата си.
— Много се гордея с това — продължи бившият съветски агент. — Берия не би възложил на кой да е да носи писмата му до дъщерята на американския милионер Уинтроп Леман.
49
Ужасяващо, но съвсем правдоподобно.
Дори и след половин мас Стоун не успяваше да се съсредоточи. Ето, това беше — така Сталин е „контролирал“ Леман.
Разбира се. Толкова беше просто.
— Случват се от време на време такива неща — обясняваше Дунаев, без да забележи въздействието на това разкритие върху слушателя си. — Много американци и европейци пристигаха да живеят в Съветския съюз, влюбваха се в руснаци или рускини и им се раждаха деца. После, когато идваше време да си заминат, изведнъж разбираха, че съветските власти не дават на децата им изходни визи.