— Насам! — изсъска Стоун. — Не се надигайте!
Поведе стария човек, чието лице кървеше, към някаква висока и широка крипта.
Да.
Сигурно прикритие — за момента. Без съмнение от изгодната си позиция стрелецът можеше да ги вижда ясно. Но щеше да е принуден да се раздвижи, да промени ъгъла на стрелбата. Дунаев беше извадил пистолета и непохватно бе извил тяло в стремежа си да остане скрит зад белия мрамор и същевременно да има добра видимост, за да се прицели.
Ето го там — силует, приклекнал в позиция за стрелба. Сега нищо не му пречеше да улучи и двамата. Стоун се огледа — дали нямаше и други, освен този? Не, само отблясъците на слънцето върху паметниците, само сенките на старите гробища.
— Лягай! — заповяда Дунаев, освободи затвора на пистолета и се прицели.
После — нов изстрел. Стоун се просна върху стареца, опитвайки се да го отмести от траекторията, но този път се стреляше отляво. Имаше и друг. И той бе стрелял по първия.
За момент, който им се стори безкраен, Стоун и Дунаев останаха абсолютно неподвижни. Нито звук. Стрелбата беше спряла. Това, което беше започнало така неочаквано, бе приключило също така внезапно. Дунаев свали пистолета си, шокът от преживяното се четеше по лицето му.
Стоун вдигна поглед, омаломощен от напрежението. Дунаев също се огледа разтреперан.
— Какво стана? — попита шепнешком старият чекист.
— Нямам представа — призна си Стоун. — Живи сме. Това е всичко, което зная.
Двамата се приближиха до сгърченото тяло на убития. Все по-ясно се долавяше далечна суматоха, приближаващи се гласове на хора, несъмнено разтревожени от стрелбата.
— Но какво правите? — извика Стоун.
Дунаев се бе навел и със сръчността на дългогодишен шпионин бе пъхнал палец в окървавената и изкривена от предсмъртната агония уста на убития. С бързо движение той разтвори устата й надникна вътре.
— Истина е — изпъшка той. Прокара ръце по тялото на човека, като в умопомрачение задърпа дрехите му и най-сетне успя да види голата кожа под мишницата. Явно търсеше нещо, но не го намери.
— Да се махаме оттук — каза Стоун и отвърна поглед от кървавата каша, в която се бе превърнало лицето на човека, който бе искал да ги убие. Повдигаше му се: Веднага се бе събудил споменът за кошмара в Кеймбридж. — Кое е истина? Хайде да вървим, не можем да си позволим да ни намесят в това.
Дунаев се изправи и последва Стоун надолу по хълма, към алеята, която извеждаше от гробищата.
— Кой го застреля? — попита Стоун. — Къде се дяна другият?
Дунаев се беше запъхтял и, изглежда, не го чуваше. Накрая каза разсеяно:
— Пломбите са руски, навсякъде бих ги познал. Но не е от КГБ, нито пък от ГРУ.
— Как познахте, по дяволите?
— Има два начина. — Лицето на Дунаев се сгърчи в гримаса. — Първо, пломбите несравнимо превъзхождат всичко, работено от касапите в Лубянка, които се наричат зъболекари. Руски са, но са от извънредно скъпите. Винаги съм смятал, че са привилегия само за членовете на Политбюро.
— Това едва ли…
— Не, това не е кой знае какво доказателство. Но има и нещо много по-солидно. Всеки таен оперативен работник на КГБ и ГРУ има защити под горния пласт на кожата една-две миниатюрни металически ампули с отрова, обикновено цианид. Обичайна процедура в КГБ, за да са сигурни, че заловеният агент ще избегне разпитите — чрез собствената си смърт. Могат да бъдат разположени на три места по тялото, но по този нямаше нищо. Човекът, който се опита да ви убие, а аз мисля, че се целеха във вас, беше съветски гражданин, непринадлежащ към никоя от известните разузнавателни служби.
Стигнаха до изхода от гробищата и Стоун се обърна към стария шпионин. Гласът му беше като стомана.
— По дяволите, това не ме изненадва. Дори и не може да се сравнява със случилото се преди няколко минути. Искам да зная кой застреля този човек? И вие го видяхте, както и аз. Но не обелихте и дума за това. Някой спаси живота ми… Живота ни. Кой?
Не след дълго бяха в апартамента на Дунаев. Беше неприветлив и гол, оскъдно обзаведен с очукани мебели. Личеше си, че холът е подреждан от самотен мъж без особено уважение към дизайна. Стените бяха боядисани в мътножълто руски книги деляха място по полиците с най-различни предмети, събирани през цял един изпълнен с превратности живот.
Руснакът си бе налял чаша „Смирнов“, виждаше се, че все още е потресен. Продължи да приказва за случилото се дълго и несвързано — безсмислен брътвеж, който явно му бе необходим, за да се успокои.