След странното среднощно обаждане на Чарли в първия момент се бе почувствувала объркана, бе започнала да се чуди дали пък наистина не си бе изгубил ума. После осъзна, че се бе опитал да й каже нещо.
Беше споменал местата в Москва, където бяха станали последните бомбени атентати, и беше говорил още нещо, като особено бе наблегнал на „американци“ и „замесване“.
Не бяха ли атентатите изява на местни терористи? Или бяха извършени от… американски терористи? Това обаждане увеличи подозренията, които и без това имаше, и повече от всякога раздразни любопитството й.
На следващия ден се свърза със Сергей.
Знаеше, че има нещо общо с Отдела за специални изследвания на КГБ, но той не беше много общителен на тази тема. Беше на четиридесет и няколко години, закръглен, с дупчици на пухкавите ръце и четвъртити пръсти. Голямата му глава започваше да оплешивява. Изглеждаше вглъбен в себе си, което я караше да му вярва повече. Не беше кариерист, не беше от преливащите от лицемерна любезност типове, които се лепват за теб на някой банкет, а после тичат в службата си да пишат „рапорт за осъществен контакт“ за досиетата. Сергей беше първият „добър“ служител на КГБ, с когото се бе запознавала, макар „добър“ да беше все още относително понятие.
Но тази среща в изоставения манастир? Или имаше да й казва нещо ужасно важно…, или беше клопка. Възможно ли беше? „Получавала информация, представляваща държавна тайна“ — така ли щеше да гласи обвинението?
Слезе от колата и се запъти към развалините. Бутна тежката дървена врата. Пантите изскърцаха. Влезе в малко каменно преддверие, толкова тъмно, че едва виждаше. Когато очите и привикнаха, откри тесния коридор, който й бе описал Сергей, и отвори друга дървена врата.
Струи сива светлина, проникващи през дупките на тавана, осветяваха неравномерно помещението, служило някога за трапезария. Обърна се и видя тъмния силует на Сергей.
— Привет, Шарлот — каза той и тихият му глас отекна.
— Привет. — Тя се приближи и седна на каменната пейка до него. — Ну?
— Вы были правы. — Изглеждаше напрегнат и мачкаше пухкавите си ръце.
Шарлот чакаше.
След известно време той заговори отново, все така тихо.
— Откъде имате тази информация?
Шарлот отрицателно поклати глава.
— Смятате ли да говорите за това по телевизията?
— Може би.
— Моля ви, недейте. Недейте засега. Почакайте.
Шарлот се обърна и го погледна остро. Сега ясно различаваше чертите му. Изглеждаше ужасно изплашен.
— Това е решение, което ще, взема сама, Сергей. Знаете го.
Той кимна бавно.
— За какво съм била права, Сергей?
— Бомбите са от ЦРУ, проверих резултатите. Направени са от материали на ЦРУ. Вашето ЦРУ пак започва старите си номера. Трябва да разнищите това. Трябва да повдигнете капака на този скандал. След време. Вашето ЦРУ е извън контрол.
Шарлот почувствува как устата й изведнъж пресъхва — не беше в състояние да се обърне и да го погледне.
— Защо ми казвате всичко това? — успя да прошепне тя.
— Моля ви — каза той, — знаете ли колко кураж ми трябваше, за да се срещна с вас. Ако ме хванат… — Гласът му заглъхна. — Да, сега положението в моята страна е много по-добро. Но в КГБ нещата не са много по-различни от преди.
— Но защо ми казвате това?
Продължително мълчание.
— И аз се питам.
Сергей Абрамов остана да седи на пейката дълго след като Шарлот си бе отишла. Потръпна от студ и от страх, че ще го хванат. Сега проблемите с дъщеря му Зинаида изглеждаха безкрайно далечни. Дали постъпи правилно, като съобщи тази потресаваща информация на една репортерка? Страшно рисковано беше, да, но разумно. Знаеше, че Харпър няма да съобщи нищо, преди да се е поровила за информация от собствени източници. Може пък да разкрие нов скандал, който да дискредитира американските власти. А като се разбере за неговия принос, ще бъде много полезно за кариерата му. Да, беше я използувал, но ако тя помогнеше за разобличаването на ЦРУ, което се опитваше да дестабилизира и без това нестабилното съветско правителство, резултатът щеше да е добър. Потри ръце и след около двадесет минути излезе храбро в дъжда.