Не се връзваше.
Освен ако този така натрапващ се паметник, датата, изсечена в мрамора, не беше само измама. Ако беше прикритие.
— А, ето още една — каза жената, като обърна страницата с навлажнен пръст.
Мислите на Стоун се носеха и в момента той не чуваше какво му говори.
— Monsieur?
Възможно ли беше Соня Кунецка да е още жива?
— Monsieur?
Стоун бавно вдигна поглед, неспособен да мисли.
— Да? — каза той дрезгаво.
— Monsieur, ако желаете, ето ви още една. Датирана е Париж, 16 декември 1953 година. Правена е три години по-рано.
Стоун разгледа втората снимка и изумлението му стана още по-силно. Не вярваше на очите си.
Снимката беше правена на улицата пред съветското посолство. Както и на другата, Соня беше обкръжена от пазачи със застрашителен вид, но този път баща й стоеше до нея. Нямаше съмнение, че беше Уинтроп Леман.
А до Леман стърчеше мършавата фигура на младия Алфред Стоун, само месеци след излизането му от затвора.
52
Москва
Яков Крамер беше приключил с редактирането за деня. Седеше в стъклената си преграда в издателство „Прогрес“, уморен и натъжен.
Степан бе взривил вече три бомби в центъра на Москва, а Аврам все още не бе освободен. Нямаше никаква реакция.
Бяха направили ужасна грешка.
Той беше изпратил две писма до Кремъл, като и в двете бе дал да се разбере, че ще продължат с атентатите и скоро ще бъдат принудени да дадат гласност на исканията си. Знаеше, че Политбюро не би искало такава публичност сега, в навечерието на Московската среща.
А любимият му син Аврам си оставаше в психиатрията и с всеки изминал ден мозъкът му се рушеше.
Издателството беше вече почти опустяло, но Яков знаеше, че Соня все още работи в своята преграда на другия край на голямата зала. Щеше да дойде всеки момент с палтото на гърба и с умореното изражение на лицето и да каже, че е време да си тръгват. Яков пооправи бюрото си и стана да я потърси.
Ето я, вече идваше насреща му. Изпитваше ирационално задоволство от общото им чувство за време. Тя някак си винаги знаеше, когато е готов за тръгване.
Не обичаха да се целуват в службата, защото не бяха женени, а руснаците имат викториански предразсъдъци за публичните прояви на чувства. По-добре да не обиждат хората. Но когато излязоха, сграбчи ръката й и почувствува топлата вълна на любовта си към нея. Обичаше я, с всеки изминал ден я обичаше все повече.
Бяха се запознали тук, в „Прогрес“, преди години. Яков току-що бе освободен от Гулаг. Соня беше проверител и проучвател на фактите, красива саможива жена, която не общуваше с другите и отбягваше приятелствата. Яков, ценен заради способностите, но отбягван заради лицето си — от страх, наистина, от ужаса, който повечето хора изпитват пред физическите деформации, той знаеше това — обичаше да си фантазира за тази дребна тъмнокоса жена със зелени петънца в тъмните очи. Сигурен беше, че е жена с минало. Защо иначе такава красавица ще се държи като калугерка? Една сутрин, като минаваше покрай бюрото й, Яков каза нещо, нещо доста остроумно. Тя го погледна право в очите, усмихна се и го срази, прониза сърцето му.
По обяд същия ден тя се появи пред бюрото му със сандвич от дебели филии кисел черен хляб и сирене и му предложи да си го поделят — не била гладна. Жест на дете, което иска да се сприятели. Питаше, се дали го прави от съжаление. Разговориха се, тя се смя на шегите му, спори с него за някаква книга и вечерта, когато я изпращаше до блока, в който Соня живееше с овдовялата си майка, той я целуна насред проливния дъжд. И тя не се отдръпна! Искаше му се да знае какво с нея не беше наред. Когато се опознаха по-добре, тя говореше от време на време, но винаги много общо, за травмите в миналото си, за злополучни любовни връзки и други такива. Той искаше да знае всичко за тази жена и разпитваше кои са били тези мъже, тези негодници, как са могли да я изоставят? Но тя се усмихваше тъжно и не казваше нищо.
През годините, откакто живееха заедно — като любовници, не като съпрузи — на Яков му се струваше, че и двамата в известен смисъл са наранени и че именно това ги свързва.
Сега му се искаше да й разкаже всичко за това, което правят със Степан за освобождаването на Аврам, но беше невъзможно.
„Може и да одобри това, което вършим, не зная“ — мислеше си той.