Не, щеше да бъде много егоистично да й каже. „Тя в никакъв случай не трябва да пострада от това, което правя“ — реши той. Соня никога не биваше да научи.
Спомни си за американската репортерка, която беше идвала да се срещне с нея, и се запита какви ли са тайните, които Соня крие от него. Да, бяха разговаряли за миналото й, но от разказите всичко излизаше така нормално, че Яков не можеше да не си задава въпроса, дали тя наистина не крие нещо. Възможно ли беше да мислиш по този начин за човека, когото обичаш?
След работа трябваше да напазаруват, да се редят на опашка за хляб, после за мляко, после за пиле (пилетата в магазина изглеждаха сиви и мършави) и след това за зеленчуци. Целият този скапан ритуал не беше случаен, Крамер знаеше това. Карай тези селяндури да работят по цял ден, след това да висят по опашките за храна и вечер ще са така капнали, че няма и да помислят да се бунтуват.
После пътуваха дълго с метрото, пресякоха калния двор, влязоха в изпъстрения с петна от урина вход на сградата и най-сетне си бяха у дома.
Оставиха покупките на масата в кухнята и се спогледаха с раззинати от отчаяние и изтощение уста.
— Яков, не ми се готви точно сега — каза Соня.
— Недей, аз ще сготвя. Ти поседни.
— Не, и ти няма да готвиш.
— Какво искаш да кажеш? — попита той и разбра какво му намеква. — Соня, може да съм прекалено уморен…
— Не — каза тя, приближи се бавно и го целуна. Целуна го по двете бузи, и по хубавата, и по грозната, а после по устните.
Макар че с годините красотата й беше малко поизбледняла, в нея беше останало нещо завладяващо, в тъмните й очи имаше нещо трогателно, дори трагично. Той я намираше удивително еротична. Не беше вече млад, не можеше да я люби толкова често, както преди, но тя неизменно го възбуждаше. В нея имаше нещо, което го караше да се чувствува страхотно мъжествен. Те не се хвърляха в страстта необуздано като пубертети, любеха се по-спокойно, по-нежно.
Станаха, бавно отидоха в спалнята и започнаха да се събличат. Соня внимателно свали дрехите си, сгъна ги и ги сложи на нощното шкафче, до снимката с баща си, когото толкова много бе обичала. И се любиха.
После останаха да лежат в отпусната прегръдка и тя заразтрива врата и рамото му.
— Никога не те напуска, нали? — попита го нежно.
— А?
— Гневът. Дори и да освободят Аврам, ти ще продължаваш да го носиш в себе си.
Нямаше никакъв смисъл да спори с нея, така че не й отговори.
— Искам да бъдеш предпазлив.
— За какво говориш, Сонюшка?
— Понякога ми се струва, че ме следят много внимателно, може да забележат.
— Не разбирам за какво говориш. — Той седна и я хвана за раменете.
— Моля те, Яков. Няма защо да ми казваш нещо повече от това, което вече зная. Но искам да се пазиш.
— Соня…
— Намерих на пода един илик. Празен илик, адресиран до президента.
Той ужасено я гледаше в очите. Как така го беше намерила? Толкова беше внимавал.
— Соня, искам да ти обясня…
— Не, Яков. Не ми обяснявай. Моля те. Не зная дали това, което правиш, е хубаво или лошо, но зная защо го правиш. И ме е страх. — Гласът й стана дрезгав, вече говореше през сълзи. — Не искам нещо да ти се случи. Някога ще ти разкажа нещо за живота си отпреди да те срещна, но сега не мога. Дала съм обещание. Искам само да бъдеш много, много предпазлив. Заради двама ни.
Тя плачеше. В неговите очи също се появиха сълзи. Непоносимо му беше да я вижда така нещастна, сърцето му се късаше. Искаше да я попита: „Как можеш да ме обичаш? Толкова съм грозен, отвътре и отвън, такова чудовище съм, как можеш да ме обичаш?“ Но не каза нищо, само я гледаше тъжно през сълзи, така, както се гледа нещо, което всеки момент може да ти бъде отнето.
Вашингтон
Рано сутринта, съсипан от напрежение, Роджър Бейлис се опитваше да си отдъхне в сауната на сградата с правителствени канцеларии до Белия дом, когато телефонът иззвъня. Протегна се и вдигна слушалката.
Беше директорът на Централното разузнавателно управление.
— Обади ми се по обезопасена линия — каза Темпълтън.
Бейлис се надигна, уви около себе си пешкир и влезе в съседната тоалетна, където писоарите бяха снабдени със задействуващи се от топлината плакнещи устройства, монтирани по времето на Никсън. Термосензорите рядко работеха.
Петнадесет минути по-късно вече се бе облякъл, бе се върнал в кабинета си и разговаряше оттам с директора.