— Да, Тед — отговори той, — имаме много добра представа за основното направление, в което се движи. Бих казал, че този доклад за убийството на човека от Секретариата в Париж е съвсем недвусмислен. В общи линии определя координатите.
Изслуша отговора на Темпълтън и се съгласи с него:
— Да. Нека продължим с паспортните и митническите проверки, плюс нормалното полицейско издирване на укриващи се в набелязаните пет-шест града. Но според мен трябва да обърнем особено внимание на Париж.
Отново се заслуша и след това каза:
— Вероятността да се появи съвсем скоро е значителна. Ще го пипнем. Залогът е твърде голям, не можем да го оставим жив.
53
Москва
Сергей Ф. Абрамов от Отдела за специални изследвания на КГБ всъщност никога не бе се срещал с председателя. Сега знаеше, че след малко ще бъде при него, и мисълта за това го караше да нервничи. Преди около четиридесет минути секретарката му Дуся бе дотичала с широко отворени от вълнение очи, за да съобщи, че самият председател на КГБ, лично, е поръчал Абрамов да отиде при него. Как трябваше да разбира това? Бяха изпратили кола да го вземе и да го закара до кабинета на Павличенко на Лубянка.
Сега Абрамов стоеше в приемната на председателя, гледаше в краката си, мачкаше ръцете си, разсеяно слушаше как секретарят отговаря на телефонните повиквания и не знаеше какво да мисли.
Възможно ли беше самият председател да е чел рапорта му, че бомбите са направени от американски пластични вещества? Не, не изглеждаше много вероятно, а освен това, защо ще иска лично да разговаря с един обикновен технически сътрудник?
Изведнъж през главата му премина ужасяващата мисъл, че някой някак си е разбрал, че е издал строго секретна информация на една американска репортерка и председателят на КГБ го вика за разпит… Но защо лично председателят? Нали с това трябваше да се заеме службата за вътрешна сигурност, бързо и без много шум?
„Само дано не е това!“ — мислеше си той.
Но нямаше повече време да си блъска главата, защото, като вдигна очи, видя пред себе си Андрей Павличенко. Изненада се от благородната външност на председателя. Беше шестдесетгодишен, но имаше гъста кестенява коса, вероятно боядисана.
— Товарищ Абрамов — каза Павличенко и стисна ръката му.
— Другарю генерал, за мен е чест.
— Моля.
Председателят тръгна пред него към боядисана в бяло двойна врата. Вървеше с пружиниращата походка на много по-млад човек.
Абрамов се хвана, че бръщолеви от нерви.
— Изненадан съм, че това тук е врата — каза той, когато влизаха в кабинета на Павличенко.
Павличенко се засмя.
— Знаете ли, преди да попадна в този кабинет — по времето на Берия — бях чувал да се приказва същото. Всички говореха, че кабинетът му нямал врати. А после един ден ме повикаха, също както вас днес.
— И разбрахте, че слуховете не отговарят на истината — успя да каже поотпусналият се малко Абрамов. „Какво ли иска председателят? Моля ви, вкъщи имам жена и две дъщери, които чакат на мен. Защо изобщо се срещнах с тази американска репортерка? Какво си въобразявах, че правя? Тогава ми се струваше, че идеята е добра“.
— И разбрах, че слуховете са верни.
Павличенко изглеждаше внимателен човек и интелигентен, доста се различаваше от дългата поредица брутални, свирепи мъже, които открай време бяха управлявали съветската Държавна сигурност.
— Дойдох в полунощ — Берия обичаше да провежда срещите си по това време, и един от секретарите му ме въведе в „шкафа“, нещо, което приличаше на поставен до стената дъбов гардероб. Протегна ръка в тъмното, натисна някакво копче и задната стена на шкафа се отвори към кабинета на председателя. Берия имаше мания за секретни укрития. Е, след години, по времето, когато получих този пост, с прискърбие разбрах, че Юрий Андропов е наредил да махнат шкафа и да го заменят с обикновени врати. Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам.
— Не съм разочарован, другарю генерал — каза Абрамов.
Павличенко беше отишъл до семплото си махагоново бюро и беше седнал. Абрамов също седна и скришом се заозърта. Легендарният кабинет на председателя на КГБ беше дори по-разкошен, отколкото си го бе представял. Беше доста голям, чак внушителен и богато обзаведен. Подът беше покрит с големи красиви килими от Централна Азия, стените бяха с ламперия от полиран махагон, над който имаше тапети от кремава коприна и само един портрет — на създателя на съветската тайна полиция Феликс Дзержински. Имаше канапета със светлокремав брокат и махагонови масички; Стаята приличаше на библиотека в имението на някои барон.