Като се вгледа по-внимателно, Абрамов забеляза, че Павличенко всъщност не беше хубав. Лицето му беше обикновено, с масивни скули и брадичка. Но фигурата му беше страхотна в хубавия английски костюм. В Москва, особено между завистниците му, се разпространяваше шегата, че Андрей Павличенко приличал на филмова звезда — най-вече в гръб.
Абрамов знаеше, че председателят притежава и изключително остър ум, има способността да мисли светкавично бързо и да вижда цялата гора там, където другите виждат само отделни дървета. Беше надарен с политически гений, талант да печели съюзници, които го бяха издигнали на самия връх — или поне така казваше мълвата. Което не значеше, че новият председател на КГБ — той заемаше този пост по-малко от година — не е наистина впечатляваща личност. Всеки в Комитета беше чувал вече за подвизите му. За разлика от повечето председатели на КГБ преди него Павличенко наистина беше прекарал известно време на Запад, беше ходил в служебни командировки в Лондон, Париж и Вашингтон. В средата на петдесетте му възложили да отговаря за сър Антъни Блънт, куратор на английската кралица, а също и „четвъртият“ в шпионския кръг Бърджис — Маклийн — Филби — Блънт. Блънт беше организаторът на доста „бягства“ на офицери от КГБ в Съединените щати. Изглежда, тези операции успешно бяха отровили кладенеца на ЦРУ. Абрамов се чувствуваше поласкан, че си бъбри с него.
— Прочетох рапорта ви — каза председателят.
Абрамов си отдъхна. Слава богу, това било.
— Да?
— Впечатлен съм, че сам сте се заели да изследвате образците от бомбените атентати напоследък. Обстойността ви заслужава възхищение, бих искал да имаме повече такива служители. За нещастие нямаме.
— Благодаря, другарю генерал.
— Искам да ви кажа, че това не е първият рапорт, който показва, че ЦРУ снабдява терористите.
— Така ли, другарю генерал?
— Кажете, какво ви накара да вземете образците? Бяхте недоволен от начина, по който се работи в следствието ли? Ако сте недоволен, трябва да ми кажете.
Аврамов не можеше да каже на председателя истината — че една американска кореспондентка го бе попитала за това и в действителност го бе навела на тази мисъл. Така че вместо това каза:
— Беше просто една хипотеза, другарю генерал, инстинкт.
Павличенко се облегна назад. Сега изглеждаше уморен.
— Казаха ми, че сте един от най-добрите.
— Не, другарю генерал, съмнявам се.
— Отсега нататък искам вие да се заемете с това. Последва ли нов атентат в Москва, искам вие да сте единственият специалист от следствието. Ако се наложи да съставяте екип — само в случай на крайна необходимост, искам да е изцяло на ваше подчинение. И ще докладвате лично на мен.
— Но, другарю генерал…
— Не се притеснявайте за командните нива. Погрижил съм се за това. Приятелю, зная всичко за бюрокрацията, как цели правителства могат да изпаднат в криза само защото един-единствен чиновник е благоволил да се успи някоя сутрин. Е, не мога да ви кажа точно какви разследвания се правят по вътрешноведомствената сигурност, но нека спомена само, че е възможно те да имат огромни последствия. Никога през живота си няма да имате друга толкова важна задача. Ясно ли е?
Абрамов преглътна от изненада.
— Разбира се, другарю генерал.
— Ако не стигнем до организаторите на терористичните актове, другарю Абрамов — каза Павличенко и стана от мястото си, — опасявам се, че всички ще имаме големи неприятности.
54
Париж
— Ето — каза Дунаев и остави пистолета на масичката за кафе в хотелската стая на Стоун, — най-приемливата цена, която приятелите ми успяха да спазарят, са безбожните хиляда и осемстотин франка за това нещо.
— Благодаря — рече Стоун и взе оръжието. Беше деветмилиметров „Глок 17“, австрийско производство, малък и лек, тъй като корпусът му беше от свръхплътна пластмаса. Сложи пълнителя, който съдържаше седемнадесет патрона, и го чу как щракна. — Отлично. Добра изработка.
— Да, хубав е. Да си го ползувате със здраве.
Стоун се разсмя и започна да вади пари от коланите и подвързиите на книгите си. Събра доста дебела пачка и я сложи в джоба си. Бутна друга пачка към Дунаев и каза: