— Искам да ми ги пазите. Сложете ги някъде на сигурно място, в банков сейф например. И си вземете от тях.
Дунаев се смръщи.
— Не ми минава и през ум.
— Много сте морален за човек, който си е изкарвал прехраната с убийства — мило подхвърли Стоун.
— Убивал съм за една кауза — каза бавно Дунаев. — Не се различаваме много в това отношение. И вие сте убивали.
— Да — кимна замислено Стоун. — Веднъж, в Чикаго. Може би пак ще ми се наложи. — Стана и погледна в гардероба, за да се увери, че е взел най-необходимото. Останалото — дрехите, които не му трябваха, и прочее, щеше да даде на Дунаев, за да не оставя на преследвачите си повече следи, отколкото вече имаха.
— За мен не е безопасно да стоя тук — каза той.
— Не и след това, което се случи в „Пер Лашез“.
Дунаев въздъхна уморено и почти музикално.
— Приятелю, полицията вече ви търси.
— Откъде знаете?
— Ходят от хотел на хотел и показват ваша снимка. Това е бавна работа, но хотелските администратори сигурно ще им съдействуват. Никъде не е безопасно за вас. Ако ви скрия в моя апартамент, може да ви намерят.
— Трябват ми само няколко часа. По това време няма полети. Ако…
— Има едно място — прекъсна го цял сияещ Дунаев. — Можете да се подслоните при жената, с която се срещнахте в кафенето.
— Онази, червенокосата ли?
— Да. Засега при нея е сигурно — не я свързват с мен.
— Но всъщност каква е връзката помежду ви?
Дунаев вдигна рамене и разпери ръце с дланите нагоре.
— Аз не съм глупак, Стоун. Ако мислите, че съм избягал от Москва, без да се подсигуря, много ме подценявате.
— Какво?
— Както повечето тайни агенти, и аз събирах материали, с помощта, на които да се пазя от работодателите си. Шифровани съобщения, кодови таблици. Протоколи за заплащане, списъци на съветски агенти във френски и западногермански министерства. Дори и след десетилетия тези списъци са по-ценни от платината — някои от агентите са вече на твърде високи постове. Всеки път, когато идвах в Париж, си скътвах по някое листче хартия, по някое парченце микрофилм.
— И те са у тази жена, така ли? У тази проститутка?
— Да, проститутка е. Да, тя ми ги пази, в апартамента си в Маре. Моята застраховка „Живот“.
— Но защо, по дяволите, тя ще…
— От лоялност. От благодарност. По същата причина, по която много човешки същества правят нещо за други човешки същества. Беше четиринадесетгодишна проститутка, когато по време на Втората световна война нацистите я бяха хванали, че работи за Съпротивата. Стоеше в редицата от хора, строени за разстрел на един покрив. Аз бях внедрен в нацистката организация в Париж. Бях един от нацистите на покрива онази вечер. Видях нещастното момиче и имах възможност да спася живота му. Казах им, че я искам за себе си. Да, господин Стоун, тя ми пази архивите. Това е най-сигурното място за тях. Познавате ли Париж?
— Донякъде.
— В Маре има една малка уличка „Малер“; — Той извади карта на града с подвити краища и посочи с четвъртития си пръст: — Ето. Заради нея и заради мен не оставайте дълго там. Къде отивате след това?
— В Москва.
— В Москва! Това е лудост. Пъхате си главата в устата на лъва!
— Да, вероятно. Но нямам избор. Ако не отида, със сигурност ще ме убият. Ако отида — е, това е единствената ми надежда. Може пък да имам късмет и да се свържа с тази мрежа, да повлияя на организаторите и те да прекратят заговора, а същевременно и да ме опазят. Ще бъдат принудени да го направят в интерес на съветската държава.
Дунаев кимна тържествено.
— Ще бъдат принудени — повтори като ехо той. — Да.
— Кои са те? Какво знаете за тях?
— Казват, че се наричали „старообрядци“, значи — староверци.
„Староверци“… Стоун беше чувал вече това название… Къде?
— Научих, че се започнало през последните дни на Сталин, когато убиваха, без да подбират, добри и лоялни хора. За „старообрядците“ се говори и в самия Кремъл. Когато наближавало да свалят от власт Никита Хрушчов, човек от охраната на един от заговорниците го предупредил за това по телефона. Разправят, че това било работа на „староверците“, които по онова време виждали в Хрушчов последната надежда на родината.