Не беше се откачил — един полицай на мотоциклет преодоляваше насрещното движение с особена ловкост и вече го настигаше. Той пресече на отсрещната страна и вкара пежото в тясната улица „Аршив“, нагоре по лекия наклон; после — зад ъгъла. Беше избягал от преследвача си, поне засега. Зави рязко надясно покрай бирария „Ла Комет“ и влезе в улица „Верери“. Там вдясно имаше закрит гараж с вертикален надпис на английски. Влезе вътре, изключи мотора и го подпря до стената.
В будката пред гаража седеше нощният пазач, пухкав човек на средна възраст в работни дрехи.
Нямаше време за губене. По всяка вероятност беше въпрос на секунди. Стоун извади от портфейла си две стофранкови банкноти и ги размаха под носа на пазача.
— Измъкнете ме оттук — каза на френски той — и ще получите още двеста франка.
Багажникът на колата беше мръсен, вонеше непоносимо на някакъв животински тор и беше омазан с гъста като тиня смазка. Пазачът бе започнал да мънка, но когато Стоун бе добавил още двеста франка към първоначалната сума, бе отстъпил. Стоун му даде адреса, той отвори багажника на едно старо рено и му го посочи. Стоун се намъкна вътре: Пазачът затвори капака. Свит в тъмното, Стоун чу и усети включването на мотора. Потеглиха.
Но сирените!…
Воят на полицейските сирени изведнъж се усили, усили се толкова, че се чуваше дори и през рева на стария двигател. Трябва да бяха само на крачка. Усети как колата изстърга и спря.
Стояха неподвижно. Чуваха се два гласа.
Чакането нямаше край. Дали полицаите подозираха, че Стоун може да е вътре, и затова бяха спрели реното?
С огромно облекчение усети, че колата потегли, заподскача по неравния асфалт.
След няколко минути моторът спря. После се чу почукване по капака на багажника, на няколко сантиметра от ухото му.
— Ако искате да излезете — чу се грубият глас на пазача, — ще ми дадете още пет стотака.
— Дадено — отговори Стоун, — ще ти дам проклетите пет стотака. Само ме измъкни оттук, преди да съм хвърлил топа.
Багажникът се отвори и Стоун видя, че се намират в двора на някаква сграда. Извъртя се, за да се измъкне, но ръката на пазача го спря.
— Боже господи! — възмути се Стоун. Извади портфейла си, взе от него петстотин франка и си помисли: „Добре че развалих достатъчно пари“. Подаде ги на работника, надигна се от багажника и скочи на земята. Почака пазачът отново да подкара колата и да напусне двора, потърси входа и се качи на третия етаж. Намери вратата на апартамента, който търсеше, вдясно по тъмния коридор.
Натисна звънеца, но никой не отговори.
— По дяволите! — каза високо той.
Вече минаваше полунощ. Дали вътре имаше някой? Погледна адреса и пак го свери: улица „Малер“, 15. Същият адрес, същият апартамент. Ами ако…
Отново натисна звънеца и задържа пръста си върху него няколко секунди.
Вратата се отвори. Облечена в син халат, пред него застана приятелката на Дунаев, проститутката. Изненада се, като забеляза, че е гримирана дори нощем, дори в леглото.
— Здравейте — каза Стоун.
Москва
Минаваше полунощ. Шарлот Харпър беше още в редакцията и се опитваше да подбере „рационалното ядро“ от едно предълго интервю със скучен съветски висш чиновник за значението на американско-съветската среща на високо равнище в ерата на такива бързи промени. Изведнъж телефонът иззвъня.
Стресна се, защото телефонът в службата рядко звънеше толкова късно през нощта. Като вдигна слушалката, веднага разбра по смущенията, че се обаждат от чужбина. Бързо пресметна, че в Ню Йорк трябва да е четири следобед, вероятно беше редакторът й.
— Шарлот ли е на телефона?
Дрезгавият женски глас веднага й се стори познат.
— Да. Кой се обажда?
— Боже, Шарлот, не мога да повярвам, че толкова късно през нощта си още там. Колко е, около полунощ или там някъде?
Понякога може да чуеш гласа на стар приятел дори и след години и да го познаеш само след минута.