Двамата тичаха по единия от двата тесни бетонни бордюра покрай зловонния поток.
— Ще ви заведа до главния канал — каза момчето, — така че да виждате къде вървите. После изчезвам.
— Много съм ти благодарен. — Газеха във вода до чатала. — Впрочем, ти имаш ли име?
— Жак. Джеки.
— Приятно ми е да се запознаем, Джеки.
— С приятелите често сме се спускали тук. Става много по-лесно, като се излезе от първичния канал. Тунелите стават по-широки и вървиш вече по сухо.
— Удоволствие ли ти доставя да го правиш? — Стоун направи гримаса. Вонята на изпражнения ги заливаше на талази, като че идеше от съседен тунел. Докато вървяха, на места през решетките и люковете проникваше светлина от шумните улици горе.
— Да, понякога. Има над хиляда километра канали, но е лесно да се ориентираш къде си. Виждате ли? — показа стената горе и насочи фенерчето към закрепена върху зидарията табелка: имената на улиците, които се пресичаха над тях. — Можете да се научите много бързо. Тук дайте наляво!
Тесният тунел внезапно излезе в друг, много по-широк, река с бетонни брегове по метър и двадесет от двете страни. Джеки се изтегли на мускули и се качи на брега, Стоун го последва.
— Сега ще бъде много по-лесно. Можем да вървим в това направление доста време. Чух, че не много отдавна тук долу обикаляли и лодки, но ченгетата ги забранили — тези, които ограбват банките, ги използували, за да избягат.
Стоун бръкна в джоба на якето си и измъкна кутия цигари.
— Против миризмата — обясни той, като запали една, а после предложи и на Джеки. Той се възползува от поканата. Разкашля се. Сигурно никога преди не беше пушил.
— Какво сте направили наистина? — попита Джеки.
— Нали ви казах, всичко беше инсценирано.
— Инсценирано — предъвка думата момчето. — Значи имате някакъв враг.
— Така предполагам.
— Кой?
Стоун замълча и дръпна от цигарата.
— Всъщност не зная. Имам си някои теории.
Джеки се замисли за момент над казаното, после попита:
— Женен ли сте?
— Не зная. Мисля, че съм.
— Мислите, че сте ли?
Нещо изшумоли и тъмен силует се стрелна към тях по бетонната пътека.
— Котка ли е? — попита Стоун.
— Плъх.
Животното, което беше по-едро от всички плъхове, които Стоун беше виждал или дори си бе представял, се шмугна покрай тях, като се отри в мокрия му крачол.
— Господи! — каза Стоун. Разтърси го силна тръпка.
Момчето изкрещя от ужас, но бързо възвърна самоуверената си поза.
— Стават много по-големи от този — подхвърли с насмешка то и се изкикоти нервно. — Чакайте, какво е това? — Замръзна на място.
— Нищо не чувам — каза Стоун.
— Ш-ш-ш! Тук долу има още някой.
За момент останаха абсолютно неподвижни. Имаше нещо едва доловимо, неясен звук, доста различен от далечния тропот отгоре.
Джеки изключи фенера и потънаха в непрогледен мрак.
Шумът ставаше по-силен: стъпки, драскане на метал върху камък. После се чуха приглушени гласове.
— Можете ли да виждате? — попита Джеки.
— Едва-едва. — Очите на Стоун постепенно привикваха към тъмнината.
— Да тръгваме. Вървете покрай стената: Мисля, че са намерили отворения люк. По дяволите, сега и аз съм в капана заедно с вас!
Докато вървяха, Стоун чуваше гласовете, вече доста ясно, а после лъч от фенер заигра по стената на тунела на петдесетина метра зад тях.
— Те са — каза Джеки. — Насам!
Побягнаха. И двамата се мъчеха да се движат колкото се може по безшумно и по-незабелязано, докосвайки стената на тунела с ръце.
— Тук завийте — прошепна Джеки.
Влязоха в тесен тунел, който рязко се спускаше надолу. Нагазиха във вода до кръста. Стоун пипна джоба на гърдите си — паспортите и касетите бяха все още сухи.
Гласовете започнаха да се чуват по-слабо. Джеки го изведе до друг широк тунел и двамата се изкачиха на брега. Водата шумно се стече от дрехите им. Няколко крачки по-нататък се чу друг звук — шумоленето на плъх.