Мъжът беше неудържим. Бе, го хвърлила с такъв замах, че малцина на негово място биха се свестили, обаче този тип беше истински бик, беше кошмарно силен. Втурна се след нея и я блъсна в печката, но очевидно все още не се бе съвзел от удара в слабините. В боричкането беше изпуснал пистолета и сега използуваше гигантските си мощни ръце. В един момент Пола успя да го изненада, да стисне главата му в хватка, която бе овладяла до съвършенство, и да я блъсне в железния плот на пейката с цялата си тежест. И точно когато той я сграбчи за врата и започна да я стиска с огромната си лява лапа, я осени вдъхновението — едно породено от безмерен гняв вдъхновение.
Спомни си за оня тип, който се бе опитал да я изнасили преди година и приливът на адреналин я разтърси. Светкавично удари с лакът ключа за газта отпред на печката и го завъртя докрай. Пламъкът на задната горелка, към която беше притиснато лицето на нападателя й, лумна. Никога не използуваше тази горелка, защото нещо не й беше наред, нещо, което правеше пламъка висок петнадесет-двадесет сантиметра.
Щеше ли да го удържи? Мъжът беше много по-силен, а сега мяташе тялото си като разярен бик далеч встрани. Беше напрегнала цялата си сила и знаеше, че няма да изтрае повече от няколко секунди.
Първото, което стигна до съзнанието й, докато натискаше тила на човека към печката, беше характерната, сладникава, незабравима миризма, после специфичното, ужасяващо леко пращене на горяща човешка коса. Като жив факел. След това, точно преди да я надвие, гледката на изгарящата, пукаща се човешка кожа и ревът от неописуемата болка.
С все още обхваната в пламъци глава човекът хвърли Пола на пода и с нечовешка сила пречупи врата й. Това беше последното убийство, което някога щеше да извърши.
60
Москва
Дълбоко в недрата на Лубянка, която някога, преди революцията е била застрахователна компания, имаше закрита трапезария, използувана само от председателя и поканените от него гости. Приличаше на катедрала: таванът бе висок и извит, стените — облицовани с дъбови дъски, прозорците — със стъклопис, експроприирани от руската православна църква по време на антирелигиозната кампания на Сталин през 1930 година и като връх на иронията монтирани тук.
Председателят на КГБ Андрей Павличенко водеше частен разговор с личния си лекар. Лекарят не бе много по-възрастен от него, но изглеждаше с десет години по-стар, със силно набраздено лице. Беше най-изтъкнатият невролог в екипа на Кремълската клиника, в която се лекуваха членовете на Политбюро и Централния комитет. Клиниката беше под ведомството на Пето управление на Министерството на здравеопазването, което пък на свой ред беше подведомствено на КГБ.
Но предаността на лекаря към Павличенко далеч надхвърляше границите на служебните задължения. Преди години от него бе забременяла една жена, дъщеря на висш партиен функционер, и последвалият скандал заплашваше да го прогони не само от клиниката, а дори и от професията. Павличенко се бе намесил лично, бе спасил кариерата му и бе наредил този случай да се изхвърли от личното му досие. Оттогава насетне лекарят бе останал непоклатимо верен на Павличенко през цялото време на възхода му към председателския пост в КГБ.
Сега двамата разговаряха тихо, но напрежението им беше осезателно.
Павличенко си припомни как веднъж бе вечерял с Берия в същата тази зала. Беше 9 март 1953 година. Добре си спомняше датата. Беше още млад офицер от тайните служби и бе слисан, когато Берия го покани в „катедралата“. Особено пък в такъв ден.
Този ден бяха погребали Сталин. Берия бе произнесъл надгробно слово и по време на речта му синът на Сталин Василий, който се беше напил, го бе ругал и го бе наричал „кучи син“ и „свиня“. Но Берия не бе трепнал. Този ден той бе мобилизирал собствените си войски, бе обсадил града и бе демонстрирал сила, за да даде на останалите от ръководството на страната да разберат кой командува.
Павличенко бе участвувал неотлъчно в организирането на силите за сигурност и си спомни, че си бе помислил: „Берия, Сталин — те са едно и също. Ще дойде ден и аз ще командувам тези танкове, картечници и войски.“
По време на вечерята Берия за пръв път бе посветил в плановете си за преврат младия, треперещ от вълнение Павличенко. Бе поискал той да изпълнява ролята на свръзка между една рускиня и много богат и влиятелен американец. Имаше един документ, който Павличенко трябваше да вземе, къс хартия, който, ако станеше обществено достояние, щеше да дискредитира съветското правителство, да покаже кирливите му ризи и да открие пътя за Берия. Павличенко бе слушал като хипнотизиран подробностите от плана.