Берия се бе провалил. Павличенко щеше да успее.
Защото никой, нито Берия, нито някой от сегашното съветско ръководство, не беше преживявал това, което той бе преживял.
Родителите му бяха селяни от село Пловици в Украйна. Стопанството им бе малко, състоеше се само от кон, крава и парче земя. Но беше времето на голямата колективизация и войната на Сталин срещу богатите селяни, наречени от него „кулаци“, по време на която седем милиона — една пета от украинците — измряха от глад.
Родителите му не бяха богати, но въпреки това бяха обявени за кулаци.
И рано-рано една сутрин, когато беше едва тригодишен, той, двете му сестри и родителите им бяха откарани с талигата и натоварени на влака, а жалкото им имущество бе конфискувано от държавата. Малкото оставена покъщнина бе разграбена от съселяните. Изпращаха ги в Красноярск, Сибир. Натъпкаха ги във влак, пълен с други интернирани селяни, чиито отчаяни писъци почти оглушиха невръстния Павличенко.
По пътя влакът спря в малък украински град да си набавят храна. И родителите някак набързо изоставиха момчето и сестрите му в тълпата на гарата.
Влакът замина без тях. Пазачите, трудно смогващи да държат под око дори и всичките си възрастни затворници, не обърнаха внимание, че децата липсват. Часове наред Павличенко и сестрите му не разбираха какво се бе случило. Изплашени и отчаяни, тръгнаха по някакъв път. Не знаеха къде да отидат и молеха минувачите да им помогнат.
След няколко дни стигнаха до едно съседно село, където един чичо прие треперещите деца в дома си. По-късно ги осинови.
Едва след години научиха, че родителите им са загинали в лагерите на Красноярск.
Младият Андрей Дмитриевич, който питаеше все по-дълбока омраза към системата, причинила всичко това на родителите му, особено ясно си спомняше един ден през горещото дъждовно лято на 1934 година. Проливен дъжд беше отмил горния пласт почва от гробищата, където само преди година бяха погребани стотиците умрели от глад селяни. Пороят носеше трупове по улиците и дворовете. Павличенко бе отворил вратата и бе видял плъзналите наоколо призрачни тела, които сякаш протягаха към него ръце, и бе пищял до пълна загуба на гласа.
Не бе влизал в никаква връзка със Светилището от доста години, откакто го назначиха за началник на Първо главно управление. Това естествено бе вбесило американците, на които по понятни причини им потичаха лигите от перспективата да имат свой човек в самото сърце на съветското разузнаване. Но Павличенко бе останал непреклонен. Беше им казал, че е прекалено рисковано.
Вече от десетилетия той беше М-3, както го бяха назовали в Светилището. Това продължаваше от 1950 година насам, фактически през цялото му съзнателно съществуване, и правеше живота му особено призрачен, караше го непрекъснато да се озърта, тъй като никога не беше сигурен, че няма да бъде разкрит.
Всичко беше започнало с една глупава грешка, тъкмо когато бе завършил Висшата школа на КГБ и наскоро се бе оженил. Бе се срещнал тайно, поне така си мислеше, с един антисъветски настроен украинец в Киев, млад мъж, чиито възгледи тайно споделяше. И тогава изневиделица ги бе фотографирал човек от американското разузнаване. Бяха го притиснали до стената. В първия момент бе изпитал ужас, после го бе обзело негодувание, после бе премислил всичко спокойно и бе разбрал, че точно това е трябвало да направи.
Спомни си първата среща със своя ръководител, човек на име Оливър Найлънд, дългогодишен началник на отдела за контраразузнаване на ЦРУ. Тайната им среща се бе състояла в Лондон. Найлънд беше положил доста усилия да осигури квартира, където нямаше да привлекат ничие внимание.
Младият, амбициозен Павличенко се бе изненадал от вида на американеца — приличаше на размъкнат професор от колеж, беше облечен в зле скроен костюм от туид, на ризата му липсваше конче. Дългата му разчорлена коса висеше на кичури над ушите. Имаше уморени светлокафяви очи. Изобщо не отговаряше на представата му за свръхшпионина от ЦРУ. Но кога ли пък действителността е могла да се мери с въображението ни?
— От известно време ви наблюдаваме — беше му обяснил Найлънд, — откакто ваш роднина от Украйна емигрира и научихме историята на трите деца, чиито родители били убити от хората на Сталин по време на колективизацията. Били сте осиновени от някакъв чичо, който проявил достатъчно предвидливост и предпазливост да промени фамилията ви, така че руснаците да не могат впоследствие да ви преследват.