— Какво зяпате, по дяволите? — кресна им Джеки. — Гледайте си работата!
Хората се обърнаха на другата страна.
Една пресечка по-нататък ги чакаше колата, която Джеки бе заел от свой приятел — гигантски черен шевролет от края на петдесетте години с големи перки отзад. На задната седалка беше сложен стар куфар, който Джеки бе намерил и напълнил с дрехи. Шевролетът се пробуди с рев и те се отправиха към летището.
— Навсякъде е пълно с полицаи — каза Джеки. Виждаше се какво удоволствие му доставя да си играе на участник в конспирация. — Набиват се в очите. На гарите, по спирките на метрото, навсякъде.
— И какво правят?
— Наблюдават. От време на време спират хората.
— Които приличат на мен.
— Така предполагам. — Той се усмихна. — Костюмът ви е съсипан.
— От каналите ще да е. Имаш ли представа къде тук могат да се купят перуки?
— Перуки ли?
Спряха до една телефонна кабина и Джеки проведе няколко разговора, докато най-после откри такова място в Девети район, „Ле Костюм дьо Пари“, голям и известен магазин, който даваше дрехи и аксесоари под наем на кинокомпании. Там Стоун намери мъжка перука, светлокафява с много естествени на вид сиви кичури. Ставаше му идеално. Като я сложи върху подстриганата си като четка коса, тя го промени напълно. Сега приличаше на бизнесмен с добре поддържана външност. От един гардероб си избра тъмносиня американска морска униформа, която беше малко размъкната, но прилична. Погледна се в огледалото.
Джеки стоеше до него и го наблюдаваше.
— Доста добре е. Но всеки, който ви погледне по-внимателно, ще разбере, че сте вие.
— Така е. Но морската униформа може да ми спечели няколко безценни секунди — те ще очакват да видят всичко друго, но не и военен. Във всеки случай е по-добре от нищо. Какво ще кажеш за едни мустаци?
— Защо не?
Прибави към всичко това прошарени мустаци, плати наема и депозита и си помисли: „Сума пари за един лош костюм и една грозна перука.“
На улицата намери телефонна кабина и се обади в „Еър Франс“. Попита за разписанието на полетите до Вашингтон и запази с кредитната карта на Чарлз Стоун място за самолета от Орли следващия следобед.
Предвидливо направи резервацията от друго, фалшиво име. Ако имаше късмет, щяха да се хванат на уловката. Щяха да помислят, че е сгрешил като аматьор — бил е достатъчно умен да си запази място под чуждо име, но е забравил, че лицето може да бъде установено посредством кредитната карта. И щяха да се заблудят, че се връща във Вашингтон.
Или пък изобщо нямаше да повярват на този трик.
Не му се мислеше за това.
После се обади в няколко въздушни компании, които имаха полети от летище „Шарл дьо Гол“.
Стоун беше внимавал да не използува в Париж името Робърт Гил. Френската полиция щеше да търси Чарлз Стоун, който се представя с едно от няколко фалшиви имена. Но нямаше да търси Робърт Гил.
На летище „Шарл дьо Гол“ се сбогува с Джеки и му благодари с кратко ръкостискане.
— Почакай за секунда — каза му Стоун и извади от джоба си смачкан плик.
— Какво?
Беше пачка банкноти, вероятно повече пари, отколкото момчето беше виждало през живота си.
— Не! — запротестира то и отказа да вземе плика. Вашите пари не вървят тук!
„Откъде ли го е научил? — зачуди се развеселен Стоун. — Сигурно е гледал много английски филми.“
— Ти рискува много заради мен — каза Стоун. — Може би дори спаси живота ми.
Джеки се смръщи, за да покаже, че въпросът е приключен, но не успя да скрие леката доволна усмивка.
— Вие май откачате!
— Може — каза Стоун и отново бутна плика към него. — Виж, за майка ти са. Кажи й да си почине няколко нощи, предай й благодарностите ми за помощта.
Джеки мълча дълго, после каза:
— Надявам се, че нещата ще се развият добре за вас.
Стоун стисна силно ръката на момчето и сложи другата си ръка на рамото му.
— Благодаря ти.
После, след още една продължителна пауза, Джеки безмълвно се обърна и си тръгна.
Стоун влезе в аерогарата. Там нямаше никакви признаци на засилена охрана. Огледа се нервно, но не забеляза нищо повече от обичайните няколко полицаи.